Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Мисля, че той все още може да го направи — замислено се обади Бредфорд. — Ще излезе пред тълпата и виковете отново ще се разнесат. Ще му предложат короната, той ще откаже, те ще настояват, докато стане неизбежно. Това е другата ирония. Не „Две, Цезар“, а „Две, Антоний“ и следва коронацията. Бърза поправка на конституцията 110 110 Президенти на САЩ могат да стават само родените в САЩ. — Бел.прев. , прокарана през Камарата на представителите и Сената, и ето че президент Матиас сяда в Овалния кабинет. Колкото и неправдоподобно да изглежда, той вероятно все още може да го направи. Дори сега.

— Може би трябва да му дадем тази възможност — прошепна тихо и с горчивина в гласа Беркуист. — Може би хората с тяхната безкрайна мъдрост все пак ще се окажат прави. Може би той е бил правият през цялото това време. Понякога наистина не знам какво да мисля. Може би той действително вижда неща, които другите не могат да видят. Дори сега.

Аристократичният държавник и генералът, който изразяваше мислите си прямо и без увъртания, напуснаха подземната зала. Четиримата се бяха уговорили да се срещнат отново по обяд на следващия ден, като всеки трябваше да пристигне сам на входа при Южната веранда, далече от любопитните очи на акредитираните към Белия дом журналисти. В случай че Бредфорд направеше неочаквани разкрития сутринта, срещата щеше да се изтегли по-рано, а дневният график на президента щеше да се промени. Търсенето на агента получаваше абсолютен приоритет. Последният можеше да ги отведе при лудия, когото президентът и съветниците му наричаха Парсифал.

— Поздравления, г-н помощник-секретар — каза Беркуист тихо, подражавайки на гладката и изтънчена реч на посланика. В имитацията се долавяше лека ирония, но имаше също и респект. — Той е последният от оригиналите, нали?

— Да, сър. Останали са малцина и от тези, които познавам, никой не е така загрижен. Данъците и великата демократизация или ги ликвидираха, или ги отчуждиха. Те вече не се чувстват така удобно и мисля, че това е загуба за страната.

— Остави погребалния си тон, Емъри, не ти отива. Имаме нужда от него; брокерите на властта на Хълма 111 111 Капитолийският хълм, на който се намира Конгресът на САЩ. — Бел.прев. все още се прехласват от него. Ако изобщо някога е имало някой, който да се опре на Матиас, това е Адисън Брукс. „Мейфлауър“ и Плимут Рок, Четиристотинте на Ню Йорк и състоянията, натрупани на гърбовете на имигрантите, са все неща, които допринасят за чувството на вина у тези, които са ги наследили. Благодушни либерали, които плачат при гледката на подпухналите черни коремчета по делтата на Мисисипи. Но, за Бога, не ни отнемайте бутилката „Шато д’Икем“!

— Да, г-н президент.

— Долавям „Не, г-н президент“. Виждам го в очите ти, Емъри; тези неща са винаги в очите. Не ме разбирай погрешно; аз се възхищавам на старото елегантно магаре, уважавам го за онова, което има в главата си. Както мисля, че Опънатото въже Холярд е един от малкото военни, които са прочели Конституцията и са разбрали какво означава определението „цивилна власт“. Не че войната е прекалено важна, за да бъде оставена на генералите — това са глупости, разбира се. Рейн ще понесе изгнилите трупове и на едните, и на другите. Не, важното идва след края на войната, когато трябва да се справяме с последиците. Генералите с неохота приемат първото и нямат представа за второто. Но Холярд е различен и в Пентагона знаят това. Щабът на Обединените командвания се вслушва в него, защото е по-добър от тях. Имаме нужда и от него също.

— Съгласен съм.

— Ето, това е същността на този кабинет. Необходимост. Не одобрение или неодобрение. Просто необходимост. Ако някога се върна обратно в Маунтийн Айрън, Минесота, жив и здрав, тогава ще си мисля кой ми харесва и кой не. Но не мога да си позволя това сега. И точно в този момент имам нужда да спра този Парсифал, да спра онова, което е направил и което стори на Ентъни Матиас. — Президентът се замисли и след малко продължи: — Наистина мисля това, което казах… което той каза. Поздравявам те. Свърши страхотна работа.

— Благодаря ви, сър.

— Особено за онова, което не каза. Хейвлок. Къде е той сега?

— Почти сигурно е в Париж; следва Джена Карас. Между страниците, които прочетох тази сутрин, успях да се обадя на някои хора, които познавам — Парламента, Сената, няколко министерства, „Ке д’Орсе“ и нашето посолство. Упражних натиск, намеквайки, че заповедите ми идват от Белия дом, но без да ви споменавам по име.