Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Приятен ден, сър — пожела той.

— Много ви благодаря — отговори Хейвлок и бързо мина през разтворилата се метална врата на пропускателния пункт. Vivent les amours des gentilhommes francais 112 112 Да живее любовта при френските мъже (фр.). — Бел.прев. , помисли си той.

Сиволикият стоеше на опашката за телефонни кабини, които бяха заети. Бързо издърпа вестника, който държеше под мишница, и го разтвори. Явно не бе успял да се обади по телефона и това беше най-доброто, на което Майкъл можеше да се надява.

Той мина бързо покрай мъжа, продължавайки да гледа напред. При първа възможност зави наляво по пресичащия коридор, претъпкан със заминаващи пътници, запътили се към съответните терминали. След това рязко зави надясно и се озова в един по-тесен коридор, движещите се хора, по който бяха по-малко и облечени предимно в униформите на различни авиолинии.

Отново наляво в по-дълъг и още по-тесен коридор с още по-малко хора, главно мъже в бели работни комбинезони или по ризи с къси ръкави — беше се озовал в някакъв комплекс за обработка на товари и това беше административната му част. Вече не се виждаха пътници, нямаше костюми на бизнесмени, куфарчета или пътни чанти.

Нямаше и телефонни автомати. Стените бяха голи и еднообразието им се нарушаваше единствено от разположените нарядко стъклени врати. Най-близките телефони бяха далече зад гърба му — в първата централна зала. И не можеха да се видят оттук.

Намери мъжката тоалетна, на вратата, на която пишеше: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА КОМПЛЕКСА. Майкъл бутна вратата и влезе. Помещението беше голямо, подът — покрит с плочки, а на отсрещната стена леко бръмчаха два вентилатора. Прозорци не се виждаха. Вляво имаше редица умивални, писоарите и кабините бяха отдясно. Мъж в работно облекло стоеше изправен с гръб към него пред четвъртия писоар; в една от кабините се чу шум на вода, изпускана от казанчето. Хейвлок се насочи към един от умивалниците и постави куфарчето си под него.

Мъжът пред писоара отстъпи една крачка и дръпна ципа на комбинезона си, после обърна глава към Майкъл и оценяващо изгледа скъпия тъмен костюм, купен същата сутрин в Париж. С изражение на лицето, което казваше „Добре, мистър бизнесмен, аз също мога да си измия ръцете“, той пристъпи към съседния умивалник и пусна водата.

Друг мъж излезе от кабината, затегна колана си и се упъти към вратата, ругаейки под носа си. От пластмасовата картичка на ризата му личеше, че е супервайзър.

Човекът в работното облекло изтегли дълга лента тоалетна хартия от металната кутия до себе си, избърса ръцете си и хвърли смачканата топка в кошчето. После отвори вратата и излезе навън. В момента, когато тя се люшна в обратна посока, Хейвлок изтича и я задържа отворена не повече от инч, след което предпазливо надзърна през процепа.

Неизвестният преследвач бе в коридора на около петдесет фута от тоалетната; подпрял се небрежно на стената, четеше вестника. След малко погледна часовника си и хвърли поглед към непрозрачната стъклена врата: приличаше на човек, който чака приятеля си да излезе, за да отидат да пият по едно или да вечерят някъде, а може би да се разходят до някой мотел около аерогарата. В него нямаше нищо заплашително, но зад железния му самоконтрол Майкъл долавяше заплахата на професионалист.

Все пак двама можеха да упражняват самоконтрол, двама можеха да чакат и да действат като професионалисти. И предимството беше на онзи, който стоеше вътре. Другият отвън не можеше да знае какво става там, а не можеше и да си позволи да се отдалечи — до някой телефон например — защото преследваният можеше да избяга.

Добре, ще чакаме. Ще контролираме положението. И ще се освободим от фалшивите документи, които могат да отведат преследвачите до Режин Брусак и до един посредник на име Джейкъб Хенделман. Името от списъка на пасажерите бе мъртва следа, оставена от безмозъчните компютри, които не можеха да обяснят кой е натискал клавишите, за да бъде въведено. Документите обаче можеха да бъдат проследени до онзи, който ги беше издал. Хейвлок ги накъса на малки парчета, хвърли ги в тоалетната чиния и пусна водата. С джобното си ножче сряза лентата с надписа Diplomatique , с която бяха запечатали куфарчето му и която гарантираше, че багажът не подлежи на официална проверка. После го постави на крайната мивка в редицата и го отвори. Извади ламата с късо дуло изпод нагънатите дрехи, както и малък портфейл, в който бяха собствените му автентични документи. Разумно използвани, те бяха напълно безобидни. За предпочитане обаче е да не се налага да ги показва, което рядко беше необходимо по улиците на родната му страна и той беше благодарен за това удобство.