Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Можел си да го направиш.

— Не още, г-н президент. Може би някога, но определено не и сега.

— Значи се разбираме — каза Беркуист.

— Да, сър. Необходимост.

— Холярд би разбрал, той е практичен военен. Брукс нямаше да разбере; под обвивката си на дипломат той е заклет моралист.

— Такава беше и моята преценка и поради това не изясних положението, в което се намира Хейвлок.

— Това ми напомня за Кол де Мулине. Ако той беше успял да разкрие „Коста Брава“, това щеше да алармира Парсифал по-бързо от всичко, което ние бихме могли да направим в Държавния департамент. Хейвлок се намираше в центъра… още от самото начало.

— Разбирам това, сър.

Беркуист отмести поглед към белия екран в далечния край на стаята.

— През Втората световна война Чърчил е бил изправен пред необходимостта да вземе решение, буквално разкъсван от противоречия. Съюзническото разузнаване разгадало тайната на немската шифровъчна машина „Енигма“ и това означавало, че военните заповеди, издавани в Берлин, можели да бъдат прехващани и разчитани. По този начин стотици хиляди, може би дори милиони човешки живота са могли да бъдат спасени. Така се разбрало, че срещу Ковънтри се подготвя масирана въздушна атака. Радиограмата била единствена и кодирана с „Енигма“. Евакуирането на целия град или дори организирането на неочаквано плътна противовъздушна защита би означавало да се разкрие, че тайната на „Енигма“ е разгадана… Ковънтри е трябвало да бъде бомбардиран и почти изтрит от лицето на земята, само за да се запази тайната. Тайната на Коста Брава не може да бъде разкрита по същите съображения — залог е животът на милиони човешки същества… Открийте Хейвлок, г-н помощник-секретар. Открийте го и нека бъде убит. Искам да подновите заповедта за неговото екзекутиране.

Хейвлок знаеше, че са го засекли: беше забелязал как рязко се раздвижи един вестник, докато минаваше през заграденото с въжета фоайе за пристигащи на „Ер Франс“ на летище „Кенеди“, за да излезе в коридора, водещ към залата за имиграционен контрол. Дипломатическият статут му позволяваше да избегне дългата опашка; документите, дадени му от Брусак, му гарантираха също бързо излизане и през митническата проверка и тези удобства му напомниха, че трябва да унищожи документите за самоличност колкото може по-бързо. Носеше в ръка малкото си куфарче — официално запечатано с надпис Diplomatique още в Париж — и след като минеше по коридора, щяха бързо да го пуснат през тежките метални врати, отвъд които трябваше само да покаже, че е акредитиран към ООН и да заяви, че няма друг багаж. Едно име от отдавна консервирано в архивите досие щеше да бъде сравнено със същото име от списъка на пътниците и той щеше да получи свободата да търси или да бъде убит в Съединените щати. Толкова просто.

Но за да предпази Режин Брусак — а в крайна сметка и себе си — трябваше да се освободи от фалшивите документи, които правеха всичко това възможно. Трябваше да установи също кой беше свалил вестника си толкова подозрително. Един мъж със сиво лице бавно се беше надигнал от мястото си, беше сложил сгънатия вестник под мишница и се бе упътил през оживения външен коридор, успореден на вътрешния, който водеше към една свобода под въпрос. Кой ли беше този човек?

Ако не успееше да разбере това, можеше да бъде убит, преди да е започнал търсенето, преди даже да е стигнал до посредника на име Джейкъб Хенделман.

Униформеният служител на имиграционните служби беше сериозен и вежлив. Той задаваше въпроси по същество и гледаше Хейвлок право в очите:

— Нямате ли багаж, сър?

— Не, господине. Само това, което виждате.

— Значи не очаквате да останете на Първо Авеню за дълго?

— Един ден, четиридесет и осем часа — отговори Хейвлок и сви рамене с галско безразличие. — На конференция.

— Надявам се вашето правителство да се е погрижило за транспорта ви до града. Няма ли да изчакате останалата част от групата ви?

Този служител е много добър , помисли си Хейвлок.

— Извинете ме, мосю, но вие ме принуждавате да бъда откровен с вас — усмихна се Майкъл леко притеснено, сякаш достойнството му беше донякъде компрометирано. — Очаква ме дама, а ние се виждаме толкова рядко. Може би това е отбелязано в бележките ви за мене, но аз получих поста на Първо Авеню за няколко месеца миналата година. Бързина, приятелю, „бързина“ е всичко, което сега се върти в главата ми.

Служителят бавно отвърна на усмивката, отбеляза името в някакъв списък и протегна ръка към бутона.