Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Ще имаме нужда от двеста души, представящи се за санитари и шофьори — изкоментира Бредфорд. — Също между трийсет и четиридесет правителствени коли. И без никой да знае нищо.

— Освен това ще трябва да се занимаваме със семействата им и съседите, защото „техническите лица“ ще чукат по домовете нощем — възрази президентът. — О, Боже, този кучи син! Човекът на всички времена! — Президентът рязко млъкна, дълбоко пое дъх и продължи: — Няма да ни се размине! Ще плъзнат слухове като летен пожар през юли. Пресата ще започне да рови и ще ни оплюе и ще сме го заслужили. Масови арести без обяснение — защото какво бихме могли да обясним — разпити, без да се спази процедурата, десантници и… химикали! Ще ни разпънат във всички редакционни статии, ще обесят чучелата ни във всеки кампус, ще ни прокълнат изправени на всеки олтар и стъпили на всеки кашон, без да говоря за реакцията на законодателите. Ще свърша с импийчмънт.

— По-важното, г-н президент — обади се посланикът — и съжалявам, но наистина съм убеден в това, е, че Парсифал без съмнение ще се изплаши. Той ще види какво правим и ще разбере, че се опитваме да намерим хора, чрез които да стигнем до него. И тогава без съмнение ще изпълни заплахите си и ще докара нещата до невъобразимото.

— Да, знам това. Обречени сме, ако помръднем, безнадеждно е, ако не го направим.

— И все пак може и да стане — настоя генералът.

— Ако се извърши както трябва, би могло, г-н президент — допълни Бредфорд.

— Но как, за Бога?

— Ами всеки, който енергично се противопостави и се опита да откаже или да се изплъзне, вероятно е нашият човек — обясни Бредфорд.

— Или някой, който има нещо друго за криене — каза спокойно Брукс. — Ние живеем в неспокойни времена, г-н помощник-секретар, а в този град личните тайни трудно се опазват. Може да се окаже, че се опитвате да вкарате в ъгъла човек, който не крие нищо повече от омразата си към своя шеф или непопулярните си възгледи, или любовна връзка в службата. Парсифал ще види само онова, което неговата лудост ще го накара да види.

Бредфорд изслуша и неохотно се съгласи с преценката на държавника.

— Има и друг подход, който не сме имали време да използваме. Проучване на придвижванията. Установяване на местата, където всеки човек от този етаж е бил през седмицата със събитията в Коста Брава. Ако се окажем прави — искам да кажа, ако аз не греша — той не е бил тук по това време. Бил е или в Мадрид, или в Барселона.

— Сигурно се е опитал да го прикрие — предположи Холярд.

— Независимо от това, генерале, той ще трябва да има обяснение за отсъствието си от Вашингтон. Колко хора биха могли да отсъстват?

— Кога можеш да започнеш това проучване? — попита Беркуист.

— Още утре сутринта…

— Защо не още тази нощ? — прекъсна го генералът.

— Ако разполагам с архива, мога и веднага. Но това в момента не е възможно, а да се извика някой, който да отвори архива, значи да се даде ход на слуховете. Това вече не можем да си позволим.

— Но дори и сутринта — попита посланикът — как ще подтиснете чуждото любопитство?

Навел поглед, Бредфорд помълча, търсейки отговор.

— Анализ на ангажираността — отвърна той и вдигна очи, защото фразата прозвуча въпросително. — На онези, които съхраняват тези материали, ще бъде обяснено, че става дума за рутинна проверка на служебната ангажираност. Винаги има по някой, който проверява нещо подобно.

— Приемливо е — съгласи се посланикът — банално и затова приемливо.

— Никак не е приемливо — тихо се намеси президентът на Съединените щати, вперил поглед в бялата стена, към екрана, на който само преди час бяха изобразени лицата на четирима мъртъвци. — „Човек на всички времена“ — така го нарекоха. Но оригиналът е бил учен, държавник, създателят на утопия… и палач на еретиците; удобно е това да се забравя днес, нали? „Прокълнете невярващите, те не виждат онова, което аз виждам, а аз съм… неосквернен.“ Дявол да го вземе, ако можех да постъпя както искам, щях да направя същото, което дебелият Хенри направи с Томас Мор. Щях да отсека главата на Матиас и вместо на Лондон Бридж, щях да я набуча на паметника на Джордж Вашингтон като предупреждение. Еретиците са също граждани на републиката и затова, свети човече, няма такова нещо като ерес! Дявол да го вземе!

— Знаете какво би се случило, г-н президент, нали?

— Да, г-н посланик, знам. Хората щяха да погледнат окървавената шия, вечно добродушното лице — без съмнение очилата му с роговите им рамки щяха да са на мястото си — и в своята безкрайна мъдрост щяха да отсъдят, че е бил прав, прав през цялото време. Гражданите — включително еретиците — щяха да го канонизират и в това е гадната ирония на съдбата.