Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

МД — маршрут за доставка — номер 3. Кой знае къде се намираше това в Мейсън Фолс, а селото, макар слабо заселено, се простираше на голяма площ. Не можеше да позвъни на номера, защото сам щеше да вдигне тревога — не бе изключено да има парола, която естествено не знаеше; изобщо, като се имаше предвид човекът, без съмнение имаше някакви по-специални думи, които трябваше да се използват. Да спомене името на Джейкъб Хенделман, би означавало сам да помоли да му се обадят за потвърждение в Ню Йорк. А на неговия номер нямаше да се обади никой, докато не го намереха — вероятно сутринта, но може би и след няколко дни.

— Ето — каза Хари и сложи чашата с питието на бара.

— Познавате ли човек на име Кохоутек? — поинтересува се Хейвлок тихо. — Януш Кохоутек.

Собственикът леко присви очи, замисляйки се.

— Чувал съм името, но не го познавам. Той е един от чужденците, които имат земя в западния край.

— Къде по-точно в западния край?

— Не знам. Там не пише ли? — посочи Хари указателя.

— Даден е само маршрутът за доставка и номерът на пощенската кутия.

— Ами, обадете се, за Бога.

— Не бих искал. Както споменахте, той е чужденец и може да не ме разбере.

— Ей! — извика Хари, заглушавайки кънтрито. — Някой от вас, задници, познава ли някой си Кохоутек?

— Чужденец е — обади се една от ризите на червени карета.

— Има над четиридесет акра на запад — допълни един тип с ловджийска шапка, който седеше малко по-далече. — Шибаните чужденци, на които правителството прави подаръци, могат да си го позволят. Ние не можем.

— Знаеш ли къде е? — запита Хари.

— Или е в Чембърлейн, или в Иънгфийлд, а може и да е във „Фор Форкс“ 117 117 Четирите вилици (разклонения) (англ.). — Бел.прев. , ама не знам точно. Не пише ли в книгата?

— Не, дали са само маршрута за доставка, това е всичко. Има и пощенската кутия.

— Трети маршрут — намеси се друг, с брада и гуреливи очи. — Това е маршрутът на Дейви Хукър. Той разнася пощата и няма да ви казвам как го прави. Получи работата чрез онзи шибан рушветчия, чичо си.

— Знаете ли какъв е маршрутът?

— Разбира се. Към „Фор Форкс“. Направо на запад от депото, което е на една миля от „Петдесет и първа“.

— Много ви благодаря. — Майкъл вдигна чашата и отпи. Питието не беше добро, дори не беше скоч. Бръкна в джоба, извади пари и остави два долара на бара. — Отново благодаря — каза той на собственика.

— Струва шейсет цента — обясни Хари.

— Е, заради миналото — отговори Хейвлок. — Заради онова друго място в Париж.

— Ама, вие да не сте били там?

— Един-два пъти.

— Трябваше да ми кажете! Щяхте да пиете свястно уиски. Нека ви разкажа… през четиридесет и пета аз и…

— Наистина съжалявам. Нямам време.

Майкъл се измъкна между столчетата и тръгна към вратата. Не успя да види човека в далечния край на заведението, който слезе от столчето и се отправи към телефона.

„Фор Форкс Пайк“ се превърна в бавно извиващ се провинциален път само една миля след депото на старата гара. Първата пощенска кутия имаше номер 5. Забита здраво в земята отдясно на пътя, тя лесно се забелязваше под фаровете дори през снежната пелена. Хейвлок обаче лесно щеше да пропусне следващата, ако не беше обърнал внимание на някаква дупка отляво сред зеленината. Оказа се, че това е отклонение към тесен черен път и пощенската кутия в началото му не се виждаше от магистралата. Номерът бе 7, опровергавайки правилото, че четните и нечетните номера се разполагат от различните страни на пътищата. Трябваше да кара по-бавно и да внимава откъде минава.

Следващите три кутии се намираха на една отсечка, по-къса от половин миля, номерата им вървяха последователно и последната бе с номер 10. Двеста ярда по-надолу пътят се разделяше — очевидно това бе първото от разклоненията. Той избра продължението вдясно, което по-малко се отклоняваше от досегашната му посока. Номер 11 не се появи дълго; едва след миля и половина, когато го видя, Майкъл за миг затвори очи с облекчение. Вече беше започнал да мисли, че е избрал грешното отклонение. Отново натисна педала на газта; устата му беше пресъхнала, мускулите на лицето му се бяха вдървили, очите го боляха от напрегнатото взиране.

Пътят изглеждаше безкраен и това чувство се подсилваше от спиралите на снежната вихрушка, която блъскаше предното стъкло — а очакването на следващия номер бе истинско мъчение. Колата излезе на безкрайно дълъг, прав и равен участък от пътя, който, доколкото можеше да прецени, минаваше през ниви или пасбища, но никъде не се виждаха нито къщи, нито светлини. Дали не бе подминал мястото? Или очите му се бяха уморили от мълчаливата борба със снежната пелена и бяха пропуснали следващата пощенска кутия? А може би не беше видял някое трудно забележимо или дори замаскирано отклонение вляво или вдясно?