Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Да?

— Радиото. Може да се появи някой и да го освободи. Ще може да го използва. А ние се нуждаем от всяка минута.

Хейвлок взе автоматика 45-и калибър от седалката и удари няколко пъти с дебелата му обла дръжка по различните циферблати и превключватели, докато не остана нищо друго, освен натрошено стъкло и напукана пластмаса. Накрая дръпна микрофона, скъса проводниците, отвори вратата на кабината и погледна Джена.

— Ще го оставя на габарити, за да не се блъсне някой в него — каза той и бутна напред облегалката на седалката, за да й направи път. — Остава ни още едно нещо. Ела.

Вятърът издухваше снега по „Фор Форкс Пайк“, макар че в тревата покрай банкета бяха се натрупали малки преспи. Майкъл подаде автоматика на Джена и прехвърли в дясната си ръка ламата.

— Другият ще вдигне много шум — продължи той. — Вятърът може да го отнесе към фермата. Стой тук.

Той изтича до задницата на камионетката и стреля по веднъж в двете задни гуми. След това заобиколи и направи същото с предните. Колата неуверено се заклати и след малко се отпусна на пътя. За да се разчисти магистралата, трябваше да бъде изтеглена на тревата, но едва ли щеше да отиде по-далече оттам. Той прибра ламата в джоба си.

— Дай ми сега другия — каза той на Джена и издърпа ризата от панталона си.

Тя му го върна.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще го избърша. Не че има кой знае какво значение, защото отпечатъците ни са навсякъде по камиона, но там могат и да не ги потърсят, а върху пистолета ще ги потърсят непременно.

— Е, и?

— Разчитам, че нашият шофьор, за да защити себе си, ще се развика, че не е негов, че е на неговия работодател — твоя домакин Кохоутек.

— Балистичната експертиза — каза Джена, кимвайки. — Ще направят справка в архива.

— Може би и нещо друго. Фермата ще бъде преобърната наопаки, а след това сигурно ще се поровят и в земята. И тогава може да разкрият убийства, за които изобщо не са подозирали. — Той хвана автоматика през ризата си, отвори вратата на камионетката и го хвърли назад през предната седалка.

— Ей, за Бога, моля ви! — извика шофьорът, като се извиваше, за да се освободи от въжетата. — Освободете ме, а? Не съм ви направил нищо! Ще ми лепнат десет години!

— Отнасят се много по-добре с онези, които се съгласят да дадат свидетелски показания. Помисли за това. — Хейвлок затръшна вратата и бързо се върна при Джена. — Колата е на около четвърт миля от другата страна на пътя. Добре ли си?

Тя го погледна, по косата й бяха полепнали снежинки, лицето й беше мокро, но очите й блестяха.

— Да, скъпи, добре съм… Не знам къде се намираме в този момент, но аз се чувствам у дома.

Той я хвана за ръката и те тръгнаха надолу по пътя.

— Върви по средата, за да се заличават стъпките ни.

Тя седеше близо до него, беше мушнала ръката си под неговата и от време на време отпускаше глава на рамото му, докато той караше.

Бяха разменили само няколко думи, но мълчанието не ги притесняваше; бяха твърде изморени и прекалено изплашени, за да разговарят разумно в момента. Това състояние им беше познато — знаеха, че тишината ще им върне душевното равновесие.

Майкъл помнеше думите на Кохоутек и избра пътя на север — към платената магистрала „Пенсилвания“, а после потегли в източна посока към Харисбърг. Старият моравец се оказа прав — ветровете бяха издухали широкото платно на магистралата, а снегът беше сух и някак си безтегловен. Въпреки лошата видимост Майкъл поддържаше висока скорост.

— Това главният път ли е? — попита Джена.

— Да, това е щатската магистрала.

— Дали е разумно да се движим по нея? Ако открият Кохоутек преди зазоряване, ще изпратят патрулиращи коли по магистралата.

— От негова гледна точка ние сме последните хора на земята, които полицията трябва да залови. Знаем какво представлява фермата му. Той ще протака, ще измисли някаква история с нападение, ще каже, че е бил взет за заложник и ще се представи за жертва. А и горилата му ще мълчи, докато има избор или докато не извадят досието му. Едва тогава ще започне да се пазари. Мисля, че няма от какво да се опасяваме.

— Ти говориш за полицията, скъпи — каза Джена и нежно го погали по ръката. — Ами ако не е полицията? Иска ти се да е полицията, затова се опитваш да се убедиш сам себе си. Но ако е някой друг? Например фермер или шофьор на цистерна, превозваща мляко? Мисля, че Кохоутек би платил много, само и само да се прибере у дома си, без да му се случи нищо.