Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Другият падна и окървавената му глава се отпусна в мокрото пончо. Цивилният направи крачка напред и избърса оръжието във влажната тъкан на палтото си. После се наведе и разтвори пръстите на дясната ръка на мъртвеца.

Боядисаната в два цвята кола зави по черния път и фаровете й осветиха ивица от каменистата земя на Мериленд. Високата трева, поникнала тук-там между камънака, полягаше под напора на вятъра и нощния дъжд. Шофьорът с тъмното палто и нахлупената шапка съзря онова, което бе очаквал да види, намали скоростта и изгаси фаровете, преди да е спрял. На банкета на пътя, до сами ограда от бодлива тел, беше спряла бяла линейка. От номера личеше, че е кола на федералните служби, а черните букви, изписани върху вратата, уверяваха в партньорство с данъкоплатеца, разкривайки още нещо:

ВОЕННОМОРСКА БОЛНИЦА „БЕТЕЗДА“, БЪРЗА ПОМОЩ — ЕКИП 14

Шофьорът спря непосредствено до дългата бяла линейка. Той извади запалката си, отвори я и задържа пламъка за кратко до прозореца на линейката. Вратата на линейката се отвори и един мъж малко под трийсетте изскочи под дъжда. Служебният му дъждобран се разтвори, разкривайки бялата престилка на медицински работник.

Шофьорът натисна един бутон и десният прозорец се спусна.

— Влез вътре! — извика той, за да надвие шума на дъжда. — Ще се намокриш там!

Човекът се качи, затръшна вратата зад себе си и избърса с дясната си длан капките, стичащи се по лицето му. Външността му издаваше, че е латиноамериканец; големите му очи блестяха като въглени, косата му беше гарвановочерна и прилепнала по мургавата кожа на челото.

— Направо не можеш да ми се изплатиш, мама — проговори латиноамериканецът. — О, голямата мама ми дължи един голям montón de dinero 108 108 Голям куп пари (исп.). — Бел.прев. .

— Ще ти бъде платено, макар да ми се струва, че по-скоро най-сетне си издължил стария си дълг към мене.

— Olvidalo 109 109 Забрави го (исп.). — Бел.прев. , мама майор!

— Или щяха да те екзекутират, или щеше да влачиш камъните край Ливънуърт, ако не бях аз. Не забравяй това, ефрейтор.

— Но аз похарчих онзи лекар заради тебе! Плащай!

— Ти похарчи — както сам се изразяваш — двама военни полицаи в Плейку, които те бяха хванали да крадеш наркотици от камион за евакуиране на ранените. Голям късметлия си, че се появих тогава, нали? Защото броят на изчезналите по време на сражение се увеличи с още двама, които свършиха в реката.

— Разбира се, мама, страшен късмет! А коя свиня ми каза за камиона? Ти, майоре!

— Знаех, че си предприемчив. През последните години те държах под око. Ти изобщо не ме забелязваше, но аз не те изпусках от поглед. Винаги знаех къде мога да те намеря, защото дълговете трябва да бъдат плащани!

— Е, добре, сбъркал си, майоре. Аз пък те видях миналата нощ в новините по телевизията. Излизаше от една дълга лимузина в Ню Йорк. Май до сградата на ООН? Това беше ти, нали?

— Боже мой, наистина ме дразниш.

— Просто ми плати.

— Най-напред пистолета — каза мъжът в палтото. — Аз ти го дадох и сега си го искам. Той беше твоята защита — никаква балистична експертиза не би могла да го свърже с тебе.

Санитарят бръкна в джоба на дъждобрана си и извади оттам малък пистолет, идентичен по размер и калибър с оръжието, което шофьорът на колата беше използвал преди час на паркинга край Потомак.

— Не е зареден — каза латиноамериканецът и подаде автоматика в тъмнината. — Ето, вземи си го.

— Дай ми го.

— Поеми го! За Бога, нищо не виждам тука! Ох! Майната му… Какво, по дяволите…?

Ръката на шофьора се промъкна покрай късата цев на пистолета и леко повдигна ръкава на санитаря.

— Съжалявам — каза той. — Пръстенът ми се е изкривил. Одрасках ли те?

— Остави това, мама. Парите. Дай си ми шибания dinero !

— Разбира се. — Мъжът пое пистолета и го пусна в джоба си. Отново извади запалката и с щракване я запали; на седалката между тях имаше дебела пачка банкноти, пристегнати с ластик.

— Ето ги. Петдесет и една стодоларови банкноти — изпрани, разбира се. Искаш ли да ги преброиш?

— Защо? Знам къде мога да те намеря — каза санитарят и отвори вратата. — А ти ще ме виждаш много често, голяма мама.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна шофьорът.

Вятърът отново повдигна полите на дъждобрана от бялата престилка на санитаря, който затръшна вратата и се отправи към линейката. Човекът в колата се наведе по дължината на седалката, гледайки през прозореца, сложил ръка на лостчето за отваряне на вратата до себе си, готов да изскочи от колата в мига, в който види онова, което очакваше.