Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Не съм сменил мнението си по този въпрос, г-н посланик. И все пак шифърът на КГБ е намерил пътя си към изфабрикуваните улики срещу Джена Карас, въпреки че тя е невинна. Не мога да допусна, че някой го е предложил за продан.

— А защо не? — осведоми се генералът. — Кое на този свят не е за продан?

— Не и подобен шифър. Никой не би купил код, който се променя периодично или по случаен закон без никакъв график.

— Не разбирам какво искате да кажете? — прекъсна го Холярд.

— Някой в Москва е осигурил този шифър — отговори Бредфорд, повишавайки тон. — И може би сме по-близо до Парсифал, отколкото си мислим.

— Каква е вашата теза, г-н помощник-секретар? — наклони се напред Брукс и опря лакти на масата.

— Има някой, който се опитва да открие Парсифал също толкова трескаво като нас… по същите причини, поради които и ние го правим. Който и да е той, този човек е тук — във Вашингтон, и може би е някой, с когото се срещаме всеки ден, но не знаем кой е всъщност. Единственото, което знаем, е, че работи за Москва и разликата между нас и него е, че той търси от по-отдавна. Той е знаел за Парсифал, преди ние да узнаем. А това значи, че някой в Москва също знае — Бредфорд направи кратка пауза. — Това е причината за тази най-кошмарна криза, срещу която нашата страна, светът някога са се изправяли. Тук, във Вашингтон, има дълбоко законспириран чужд агент, който може да наклони везните на равновесието, на онова всеобщо глобално признание на нашето физическо и морално превъзходство, което всъщност представлява властта. Но само ако стигне до Парсифал пръв. И може да направи това, защото той знае кой е Парсифал, а ние не знаем.

Мъж, облечен в тъмно палто, с нахлупена широкопола шапка, хвърляща сянка на лицето му, слезе от боядисана в два цвята кола и заобиколи голямата локва до вратата на шофьора. Нощният дъжд тихо ромолеше, отскачаше от капака на двигателя, стичаше се по предното стъкло, тракаше по покрива и образуваше безброй локвички по безлюдния паркинг на брега на Потомак. Мъжът бръкна в джоба си, извади позлатена газова запалка, щракна я, но в мига, когато езичето на пламъка се показа, той я загаси, пъхна я обратно в джоба и не извади оттам облечената си в ръкавица ръка. Отиде до парапета и погледна надолу към купчините мокри листа и струпаната по края на брега гъста кал, която се губеше в тъмната вода. След това вдигна глава и разгледа отсрещния бряг, отвъд който през пелената на дъжда проблясваха светлините на Вашингтон. Чул стъпки зад гърба си и звука на кожени подметки по влажния чакъл, той се обърна.

До него се приближаваше мъж, чийто силует изплува от тъмнината. Облечен беше в брезентово пончо с маскировъчна шарка. На главата си носеше тежка широкопола кожена шапка с неопределен модел. Лицето под шапката, което подсказваше, че е около трийсетгодишен, беше с твърди черти, набола брада и широко разположени очи, които едва се виждаха изпод смръщените вежди. Беше пил — усмивката, от която личеше, че е познал другия, беше толкова гротескна, както и всичко останало в него.

— Хей, какво ще кажеш, а? — извика мъжът с пончото с дълбок, леко завален глас. — Бам! Бум!… Пляс! Като някой шибан рикша, ударен от танк! Бам! Изобщо не си виждал подобно нещо!

— Отлично свършено — каза мъжът в палтото.

— Разбира се, че е така! Настигнах ги в прохода и… б-а-а-м! Хей, едва те виждам! Ти си, нали?

— Да, но ти ме разочарова.

— Защо? Справих се чудесно!

— Пак си пил. Мисля, че се разбрахме да престанеш.

— Е, една-две чаши, това е всичко. В стаята ми, не в някоя кръчма, не, сър!

— Разговаря ли с някого?

— Боже, не, разбира се!

— Как дойде до тук?

— Както ми каза. С автобус… три автобуса… и пешком последните една-две мили.

— По пътя ли вървя?

— Покрай пътя. Все едно че участвах в наказателна акция в Дананг.

— Добре. Тогава си заслужил правото на отдих.

— Хей, майоре…? Извинявам се, исках да кажа… сър.

— Какво има?

— Как стана така, че във вестниците не пише нищо? Искам да кажа… ударът беше страшен. Сигурно са горели часове и се е виждало от няколко мили. Защо не писаха за това?

— Тези хора не бяха кой знае какво, сержант. Те бяха онова, което ти казах, че са. Лоши хора, предали такива като тебе и мене, които си стоят зад бюрата и разпореждат да бъдем убити.

— А-а, добре, значи съм помогнал да им го върнем. Е, мисля, че е време да си вървя, а? В болницата.

— Няма нужда. — Облеченият в цивилни дрехи човек, към който се бяха обърнали с „майоре“, спокойно извади ръка от джоба си. В нея държеше автоматичен пистолет 22-ри калибър, който оставаше скрит в тъмнината и дъжда. Той натисна спусъка от хълбок еднократно.