Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— За нещастие доста често жизненоважно, сър — каза Бредфорд.

— Може и да е така. Но само ако бяхме уверени, че го правим, когато е наложително. Често се питам — обикновено късно нощем, гледайки светлините по тавана, докато се мъча да заспя — дали ако се бяхме въздържали да потулим някаква тайна преди три месеца, сега пак щяхме да сме изправени пред същите проблеми.

— Вариантите бяха силно ограничени, г-н президент — каза с твърд глас помощник-секретарят. — Да не забравяме, че можеше да сме изправени и пред нещо още по-лошо.

— По-лошо , Емъри?

— Добре, можеше да бъдем изправени пред същото по-рано. Времето е единственият ни съюзник.

— И трябва да използваме всяка проклета минута от него — съгласи се Беркуист, като погледна първо към Брукс и след това генерала. — Сега и двамата знаете какво се случи през последните седемдесет и два часа и защо се наложи да ви върна във Вашингтон.

— Освен най-съществения фактор — каза държавникът. — Реакцията на Парсифал.

— Никаква — отговори президентът.

— В такъв случай той не знае — подчерта Холярд.

— Ако тези думи можеше да се изсекат върху камък, щях да заспивам нощем — въздъхна Беркуист.

— Кога се свърза за последен път с вас? — попита Брукс.

— Преди шестнайсет дни. Нямаше смисъл да ви известявам — това беше просто поредното му искане, също така възмутително, както и останалите, а сега вече и също толкова безсмислено.

— И няма раздвижване по предишните му искания? — продължи да пита държавникът.

— Никакво. Преди цели петнайсет дни прехвърлихме осемстотин милиона долара в банки на Бахамите, Каймановите острови и Централна Америка. Заложихме… — Президентът поспря, докосвайки снимката пред себе си и прегъвайки я така, че да остане да се вижда само краят на окървавен крачол — … всички средства за контролиран допуск, които той пожела, за да може да провери баланса по сметките, когато му е удобно, или да прехвърли средствата по анонимни сметки в Цюрих и Берн, където ще бъдат достъпни само за него. Но не е прехвърлил дори цент и ако се изключат три обикновени проверки, не е осъществил никакъв контакт в другите банки. Парите просто не го интересуват, те са само средство да се убеди, че се чувстваме уязвими. Той знае, че ще направим всичко, което поиска от нас. — Беркуист отново направи пауза и когато продължи, гласът му едва се чуваше: — Бог да ни е на помощ, ние не можем да си позволим да му откажем.

Над подиума се спусна тишина като едно признание на това, което умът не можеше да допусне. Тишината бе нарушена от деловия коментар на генерала:

— Има някои неизяснени неща в тази история — каза той, четейки от бележките си, а после погледна помощник-секретаря. — Можете ли да ни ги изясните?

— Мога да изкажа своите предположения — отвърна Бредфорд. — Но за да направя дори това, налага се да се върнем към самото начало. Още преди Рим.

— Коста Брава — подхвърли Брукс неодобрително.

— Преди това, г-н посланик. Трябва да се върнем към момента, когато ние всички се съгласихме, че Коста Брава е наложителна.

— Приемам порицанието — произнесе с леден глас държавникът. — Моля ви, продължете.

— Нека се върнем към момента, когато научихме, че именно Матиас е положил началото на разследването на Джена Карас. Именно великият мъж, а не неговите съветници, предаде сведенията, получени от анонимни информатори, от източници, толкова дълбоко законспирирани в съветското разузнаване, че дори предположенията за тяхната идентичност са равносилни на разкриване на собствените ни операции.

— Не бъди толкова скромен, Емъри — прекъсна го президентът. — Ние не сме научавали, че става дума за Матиас. Ти го направи. Ти беше достатъчно прозорлив да заобиколиш „великия мъж“, както го нарече.

— С дълбоко чувство на печал, сър. Но вие, г-н президент, бяхте този, който поиска да научи истината от един от неговите съветници в Овалния кабинет, и той я сподели с вас. Той каза, че те не знаят откъде е дошла тази информация, а единствено, че Матиас я е предоставил. На мене той нямаше да ми го каже.

— Струва ми се, че това го направи стаята — отвърна Беркуист. — Не можеш да излъжеш човека, седящ в тази стая… освен ако не се казваш Ентъни Матиас.

— Трябва да признаем, г-н президент — тихо поясни Брукс — че намерението му не е било да ви излъже. Той вярваше, че е прав.

— Той вярваше, че би трябвало да седи на моя стол, в моя кабинет! Мили Боже, той продължава да вярва в това! Дори сега! Проклетата му мегаломания е безгранична! Продължи нататък, Емъри.