Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Не може ли по-ясно? — настоя държавникът.

— Да предположим, че стратезите от „Консулски операции“ са решили, че не могат да вземат решение. На пръв поглед това не изглежда толкова трудно: психопат, непокорен агент, който е в състояние да нанесе изключително големи поражения, потенциален предател, убиец. Решение, взето въз основа на тези фактори, няма да постави на изпитание съвестта им. Но нека сега предположим, че са научили нещо или са заподозрели нещо, което поставя под въпрос всичко останало.

— Карас — каза Холярд.

— Може би. Но може и да е съобщение или сигнал от страна на Хейвлок, което влиза в противоречие с предположението, че той е маниак. И което доказва, че е точно толкова нормален, колкото са и те самите — нормален човек, хванат във вилката на някаква ужасна дилема, която му е наложена.

— И което без съмнение е истината — прекъсна го Брукс тихо.

— Да, истината — съгласи се Бредфорд. — Какво биха направили те в такъв случай?

— Ще потърсят помощ — подсказа Холярд. — Ще поискат съвет.

— Указания за действие — допълни държавникът.

— Практически погледнато — завърши помощник-секретарят, — особено ако фактите не са напълно ясни, те ще разделят отговорността за решението. И няколко часа по-късно това решение е било взето, а те са били мъртви… но ние не знаем кой е взел решението, кой се е обадил последен по телефона. Единственото, което знаем, е, че това е достатъчно проверен човек, доверено лице, на когото да се повери кодът „Двусмисленост“. Ето такъв човек е взел решението, онзи, който се е обадил в Рим.

— Но Уорън не е регистрирал обаждането в дневника — каза Брукс. — Защо не го е направил? Как е могло да се случи?

— Така както се е случвало преди, г-н посланик. Използвана е секретна линия, която може да се проследи само до телефонния комплекс в Арлингтън, оторизацията е била потвърдена с кодовата дума и в допълнение на това нашият човек е поискал специално да не се отразява позвъняването в дневника, да не се записва разговорът на лента, да не се упоменава никъде за самия факт на разговора и това е било по-скоро заповед, а не обикновено желание. В резултат лицето, което приема заповедта, се чувства поласкано, че е специално избрано от човека, който се обажда, измежду останалите, които не са толкова надеждни. И освен това — разсъждава „избраникът“ — какво значение има всичко това? Нали оторизацията винаги може да бъде трасирана обратно по веригата до тези, които знаят кода; което би могъл да направи например директорът на „Кон Оп“ Даниел Стърн, Само че той е мъртъв!

— Това е ужасно — промълви Брукс, без да вдига поглед от бележките си. — Един човек предстои да бъде екзекутиран, защото е прав, и когато опитът се проваля, хвърлят му отговорността за смъртта на онези, които са се опитали да го убият, и го обявяват за убиец. А ние дори не знаем кой официално е разпоредил да бъде убит. Не можем да намерим този човек. Що за хора сме?

— Хора, на които са поверени тайни — произнесе глас зад подиума. Президентът на Съединените щати влезе през страничната врата. — Извинете ме, джентълмени, но си позволих да ви наблюдавам и да ви подслушвам. Това понякога помага.

— Тайни, г-н президент?

— Да, Мал — каза Беркуист и се отправи към стола си. — Нали са ти известни всички онези думи: „Строго секретно“, „Само за четене“, „Абсолютно поверително“, „Изисква се максимален допуск“, „Копирането забранено“, „Оторизацията се потвърждава с парола за достъп“… Толкова много са тези думи! Ние проверяваме стаите и телефонните линии срещу подслушвателни устройства, като използваме електронни средства, които могат да ги открият, а после разработваме техника, която да заблуди същите тези скенери, които се опитват да открият поставените от нас подслушвателни устройства. Заглушаваме радиопредавания — включително излъчванията от спътници, — а после преодоляваме заглушаванията с лазерни лъчи, които пренасят нашите думи. Поставяме капака на националната сигурност върху информация, която не желаем да стане обществено достояние, но допускаме някакво изтичане на определена информация, за да запазим останалата част в тайна. Ние довеждаме до знанието на даден отдел или служба едно нещо, на друг отдел или служба — съвсем друго нещо, като правим това единствено за да скрием трето нещо — истината, която може да ни навреди. И в епохата, когато е достигнат върхът на комуникациите, ние полагаме максимални усилия, за да изкривим информацията или да я използваме по погрешен начин — президентът седна, погледна фотографията на мъртвия човек от Рим и я обърна с лицето надолу. — Охраняването на тайната и отклоняването на потока на точната информация се е превърнало в първостепенна наша задача в един момент, когато изживяваме разцвет на технологията на комуникация. Иронично, нали?