Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Пак ще напомня — прекъсна го нетърпеливо посланикът. — Генерал Холярд и аз сме в течение на най-същественото…

— Та операцията завършила, като, с изключение на президента и нас тримата никой друг не е знаел за нея — продължи помощник-секретарят малко по-бързо. — Маккензи беше сглобил нещата по фрагменти, така че никоя група не знаеше какво правят другите. Единственото съобщение, което направихме, даваше гласност на версията за разкрития двоен агент и нямаше никакви засекретени документи, останали в архива, които да противоречат на тази версия. А след смъртта на Маккензи последният външен човек, който знаеше истината, изчезна.

— По-правилно ще бъде да се каже последният мъж може би — възрази Холярд. — Но не и последната жена. Джена Карас е знаела. Изплъзнала се е от вас, но е знаела.

— Тя е знаела само онова, което й беше казано, и аз бях човекът, разговарял с нея в хотела в Барселона. Историята, която й разказахме, имаше двойна цел. От една страна, трябваше да я изплаши така, че да постъпи както искахме от нея и ние демонстративно да спасим живота й; от друга, трябваше да я разстрои достатъчно, за да обърка Хейвлок и да го убеди, че тя наистина е агент на КГБ, в случай че има някакви съмнения или емоционални препятствия. И ако се беше придържала към моите инструкции, тя щеше да бъде в безопасност. Или ако бяхме в състояние да я намерим, тя нямаше да се крие от хората, които сега трябва да я убият… и да убият Хейвлок, за да се запази тайната за случилото се в Коста Брава. Защото те знаят истината.

Посланик Брукс подсвирна — тихо и мелодично като искрено изумен човек.

— Така стигаме до началото на последните седемдесет и два часа — каза той, — започващи с непроследимото телефонно обаждане до Рим, направено с помощта на оторизиращ код, установен от Даниел Стърн.

— Да, сър. Кол де Мулине. Долових връзката, когато прочетох доклада на агента наблюдател, но нищо не бе ясно. Просто смътни очертания и неопределени сенки. И когато тази нощ той ни ги разказа по-подробно, нещата се доизясниха.

— Някой на име Ричи, когото той не е виждал преди — разви мисълта му Брукс — и двама експерти по експлозивите, за които нищо не знае.

— И мощна експлозия, избухнала дванайсет минути след престрелката на моста — допълни Бредфорд. — А на всичко отгоре неговото определение на тази жена като „игла“ за Съветите — едно подставено от тях лице, което могат да си получат обратно и да му дадат урок.

— Което, разбира се, е лъжа — възрази Холярд. — Бомбата е била предназначена за колата, с която е пътувала. И колко души е убила? Седем на пътя за моста? Боже мой, тя е била достатъчно мощна, за да запрати на парчета в небето и колата, и онези, които са били в нея. А нашите хора не знаят нищо по въпроса.

— Било е възможно благодарение на онзи Ричи — каза Бредфорд. — И двамата негови помощници, отишли там под прикритието на специалисти по ръчно оръжие, а се оказали експерти по експлозивите. Били са изпратени от Рим, но двамата спасили се така и не установили контакт с посолството впоследствие. По думите на нашия човек това не е нормално. Те не са посмели да се върнат в Рим.

— Били са изпратени от нашите хора — обади се Беркуист — но не са се върнали като наши хора. Имали са специална уговорка със същия, който се е обадил от Вашингтон в Рим. „Двусмисленост“.

— И същият човек, г-н президент, който е в състояние да се обади в Москва и да изтегли оттам автентичен код на КГБ, защото нищо по-слабо от това не би могло да убеди Хейвлок. Някой, който е знаел истината за Коста Брава, и силно, може би отчаяно силно е искал тя да не се разбере.

— Защо? — попита генералът.

— Защото, ако огледаме под лупа всички аспекти на тази операция, бихме могли да разберем кой друг е бил там.

Президентът и генералът реагираха така, сякаш току-що са им съобщили новината за неочаквана смърт; единствено Брукс запази самообладание и продължи внимателно да наблюдава Бредфорд — един първокласен професионалист, който признава присъствието на втори.

— Скокът е прекалено голям, синко — отбеляза Холярд.

— За мене не съществува друго обяснение — заяви Бредфорд. — Издадена е заповед за екзекуцията на Хейвлок, която се приема дори от онези, които уважават досието му. Той бива обявен за предател, за побъркан, за убиец, опасен за всички оперативни агенти, които все още са на работа. Но защо е трябвало жената да бъде изпратена през границата? Защо е било подчертано, че е „игла“, подставено лице? Защо бягството й е трябвало да стане урок за Съветите, след като е била поставена бомба, нагласена да избухне само минути по-късно?