Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Може да е видял повече неща, отколкото си мислим, повече, отколкото Маккензи е заложил.

— Но Маккензи беше там — протестира Холярд. — За какво, по дяволите, говорите?

— Намирал се е на приблизително седемдесет ярда от Хейвлок и погледът му към плажа е бил периферен. Повече го е интересувала реакцията на Хейвлок, отколкото събитията, които са се развивали долу. Направил няколко репетиции с двамата наети мъже и блондинката. Идеята, която е трябвало да се реализира, е всичко да се случи в близост до водата: изстрелите да бъдат в прибоя, жената да падне на мокрия Пясък, а лодката да бъде наблизо, подръка. Разстоянието, тъмнината — всичко това е трябвало да допринесе за общия ефект.

— Визуално убедителен — вметна Брукс.

— Напълно — съгласи се Бредфорд. — Но Хейвлок описва друго. Онова, което той е видял, е безкрайно по-убедително. Под въздействието на химически вещества в болницата във Вирджиния той буквално изживя повторно целия епизод, включително емоционалната травма, станала съществена част от него. Той описа куршуми, които са се забивали в пясъка, каза, че жената е изтичала към пътя, а не към водата и спомена за двама души, които отнесли тялото. Двама души.

— Били са наети двама — отсече Холярд озадачено. — Какъв е проблемът?

— Единият е трябвало да остане в лодката, която се е намирала на двайсетина фута в морето с незагасен двигател. Вторият е трябвало да произведе изстрелите и да издърпа жената във водата, хвърляйки „мъртвото“ тяло в лодката. Разстоянието, тъмнината, лъчът на фенерчето — това са били съществените части от сценария на Маккензи, неща, които е отрепетирал с наетите от него хора. Но фенерчето остава единственото общо между планираното от Маккензи и видяното от Хейвлок. Той не е наблюдавал представление, а е видял една жена, която действително е била убита.

— Боже мой — генералът седна отново на стола си.

— Маккензи не спомена ли за това? — осведоми се Брукс.

— Мисля, че не го е видял. Онова, което ми каза, бе: „Моите хора направиха страхотно шоу.“ Останал е на своя хълм над пътя в продължение на няколко часа, наблюдавайки Хейвлок. Тръгнал си, когато започнало да се развиделява, защото не можел да рискува Хейвлок да го забележи.

Адисън Брукс се почеса по бузата.

— Значи човекът, когото търсим, онзи, който е дръпнал спусъка в Коста Брава, същият, на когото Стърн доверява кода „Двусмисленост“ и който обявява Хейвлок за „неспасяем“, е съветски агент в Държавния департамент.

— Да — потвърди помощник-секретарят.

— И той също така отчаяно се стреми да намери Парсифал, както и ние — заключи президентът.

— Да, сър.

— И все пак, ако съм разбрал правилно — бързо изрече Брукс — налице е фрапиращо несъответствие. Той не е предал потресаващата си информация на нормалните контрольори в КГБ. Щяхме да узнаем, ако го беше направил. О, Боже, щяхме да разберем!

— Не само е скрил тази информация, г-н посланик, той целенасочено е заблудил един от директорите на КГБ. — Бредфорд вдигна горния лист от купчината пред себе си и с уважение го поднесе на седналия вдясно от него държавник с посребрени коси. — Задържах това за накрая. Между другото, не за да ви стресна или шокирам, а само просто защото няма обяснение, ако не се разглежда в контекста на всичко, имащо отношение към него. Честно казано, аз също не съм сигурен, че го разбирам напълно. Това е телеграма от Пьотър Ростов в Москва. Той е директор на отдела „Външна стратегия“ на КГБ.

— Телеграма от Съветското разузнаване ? — изумен, възкликна Брукс и пое листа.

— Противно на това, което много хора предполагат — допълни помощник-секретарят, — стратезите на борещите се едно срещу друго разузнавания често влизат в контакт помежду си. Това са просто практични хора, занимаващи се с един практичен и смъртно опасен бизнес. И те не могат да си позволят да бъдат подведени от грешни сигнали… Според Ростов КГБ няма нищо общо с Коста Брава и желае ние да знаем това. Между другото, подполковник Бейлър споменава в отчета си, че Ростов е заловил Хейвлок в Атина и макар да е можел да го изведе от Гърция в Русия през Дарданелите, се е въздържал да го направи.

— Кога получихте тази телеграма? — попита държавникът.

— Преди двайсет и четири часа — отговори президентът. — Анализирахме я и се опитвахме да осмислим нещата. Очевидно не очакват отговор.

— Прочети я, Адисън — каза генералът.

— Изпратена е до Д. С. Стърн, директор на „Консулски операции“, Държавен департамент на Съединените… — Брукс вдигна поглед към Бредфорд: — Стърн беше убит преди три дни . Не би ли трябвало Ростов да знае за това?