Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Под краката му заглъхна грохотът на дванайсетия влак, когато я видя на стъпалата. Ниската й пълна фигура се изкачваше от светлината на ярко осветеното стълбище към полумрака на улицата. Пред нея вървеше семейна двойка и Майкъл внимателно огледа хората. Бяха възрастни, по-възрастни и от Брусак, и походката им беше бавна и предпазлива. Не можеха да й бъдат в помощ. След малко завиха наляво покрай желязната решетка на входната врата и изчезнаха в противоположната посока. Режин Брусак продължи напред с неуверената походка на възрастна жена, която съзнава колко е безпомощна, и с уплах реагираше на всеки звук — реален или въображаем. Мина под един от стълбовете на уличното осветление и тогава Хейвлок си спомни: кожата й имаше сивкав оттенък, както късо подстриганата й коса — едно доказателство за годините вътрешни терзания, останали тайна за околните, но чертите на лицето й се смекчаваха от големи сини очи, които можеха както да потъмняват, така и да излъчват топлина. И когато подмина стълба и навлезе отново в полумрака, Хейвлок си спомни думите на Граве: „Жестокост, болка… загуба“. Режин Брусак беше преживяла всичко това и бе оцеляла — спокойна, предпазлива, мълчаливо твърда и в никакъв случай победена. Беше удовлетворена от тайната, невидима власт, която правителството й беше дало — това й помагаше да получи своя реванш. Майкъл я разбираше прекрасно — в края на краищата тя просто беше една от тях. Човек, способен да оцелява.

Вече го наближаваше. Той тихо се обади:

— Режин.

Тя замръзна с поглед, вперен напред, сякаш не се решаваше да го погледне. След малко изрече:

— Трябва ли да стоя под прицел?

— Не съм насочил пистолет. Нося го, но не е в ръката ми.

— Добре! — Брусак рязко се извърна и вдигна чантичката си. — Изстрелът направи дупка в материята й и парченца от камъка и цимента, които куршумът раздроби, пробиха панталона на Хейвлок и го одраскаха. — Заради онова, което си сторил на Джена! — извика жената с изкривено лице. — Не мърдай! Една крачка само и следващият ще пробие гърлото ти!

— Какво правиш?

— Ти какво направи? За кого работиш сега?

— За себе си, дявол да го вземе! За себе си и за Джена ! — Хейвлок вдигна ръка по-скоро инстинктивно, но донякъде и умолително. Но противникът му беше неумолим.

Втори изстрел се разнесе от разкъсаната чантичка, куршумът одраска външната страна на дланта му, рикошира от някаква метална част на камиона и изсвистя във въздуха.

— Arrêtez! 101 101 Спрете (фр.). — Бел.прев. По-скоро ще им предам труп, отколкото дишащо тяло! Още повече, когато става дума за такъв като тебе, cochon 102 102 Свиня (фр.). — Бел.прев. !

— На кого ще го предадеш?

— Ти обеща, че ще ми се обадиш „след малко“, нали сам каза така? След малко, тъй да знаеш, няколко от колегите ми ще пристигнат тук — аз поех риска да се позабавят. След по-малко от трийсет минути ти щеше вече да се почувстваш сигурен и трябваше да се покажеш. И когато те пристигнат, ще отидем в една къща в провинцията, където ще се занимаем с тебе. После ще те предадем на „Габриел“ 103 103 Улица, на която се намира американското посолство в Париж. — Бел.прев. . Там те очакват. Споменаха, че си опасен, и това ми трябваше да науча… което вече и знаех.

— Не за тебе! Аз съм опасен за тях, не за тебе!

— За каква ме смяташ… ни смяташ?

— Видяла си се с Джена. Помогнала си й…

— Видях я. Изслушах я. Чух истината.

— Такава, каквато са й внушили, а не каквато е. Сега чуй мене. Изслушай ме!

— Ти ще говориш в подходяща обстановка. Знаеш много добре какво имам предвид.

— Нямам нужда от химикали, кучко! И ти няма да чуеш нищо по-различно!

— Ще се придържаме към процедурата — каза Брусак и извади пистолета от продупчената чантичка. — Излез оттам — продължи тя и направи жест с оръжието. — Застанал си в тъмното. Това не ми харесва.

„Разбира се, че няма да ти хареса“ — помисли си Хейвлок, наблюдавайки как възрастната жена напряга очи. Както е при повечето застаряващи хора, нощта не помагаше на зрението й. Това обясняваше непрекъснатото й озъртане, откакто бе напуснала осветеното стълбище на спирката на метрото; тя се страхуваше както от неочакваните звуци, така и от неочакваните сенки. Трябваше да я принуди да продължи да говори — това отвличаше вниманието й.

— Да не мислиш, че американското посолство ще одобри онова, което смяташ да направиш? — обади се Майкъл и излезе от сянката на платформата.