Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Една странна мисъл му хрумна, докато се спускаше по безкрайните стъпала на Монмартър. Той непрекъснато разговаряше със самия себе си за истината. Можеше да й каже част от тази истина, не цялата, разбира се. Лъжците я изопачаваха и Брусак можеше да повярва на тяхната, а не на неговата версия.

Намери телефона й в указателя на Париж. Улица „Лосеран“.

— … но никога не съм ти предлагал невярна информация и не възнамерявам да започвам да го правя от тази вечер нататък. Става дума обаче за несанкционирани действия. Много далече от това. За да можеш сама да прецениш в каква степен действам на своя глава, обади се в посолството под друго име от „Ке д’Орсе“ и попитай за моя статус. Задай въпроса на първия аташе за „Консулски операции“. Кажи например че съм ти се обадил някъде от Южна Франция и искам да се срещна с тебе. И като служител на приятелски настроено правителство поискай инструкции. Ще ти се обадя след десет минути. Не от този телефон, разбира се.

— Разбира се. Десет минути.

— Режин?

— Да?

— И спомни си за Бон.

— Десет минути.

Хейвлок измина пеша разстоянието до площад „Берлиоз“, като често проверяваше часовника си, знаеше, че може да си позволи пет до седем минути закъснение. Ако забавеше второто позвъняване, след като е създал известно напрежение, това можеше да му помогне да разкрие повече подробности. Той видя телефонна кабина на ъгъла; в нея някаква млада жена крещеше в слушалката и енергично жестикулираше. В пристъп на гняв тя тръшна слушалката и изхвърча от кабината.

— Vache! 100 100 Крава (фр.). — Бел.прев. — възкликна девойката, минавайки покрай Хейвлок и раздразнено оправяйки презрамката на чантата си.

Той отвори вратата на кабината и влезе. Беше се забавил с девет минути. Набра номера и зачака.

Чу гласа на Брусак още при първия сигнал. Беше разтревожена; явно бе успяла да се свърже с посолството.

— Говори ли с аташето?

— Закъсня! Каза след десет минути.

— Говори ли с него?

— Да. Ще се срещна с тебе. Ела в апартамента ми веднага.

— Съжалявам! Ще ти се обадя след малко.

— Хейвлок!

Той прекъсна разговора и излезе от кабината, оглеждайки улицата за свободно такси.

Двайсет и пет минути по-късно се намираше в друга кабина, едва различавайки номерата в тъмнината. Запали клечка кибрит и пак позвъни.

— Да!

— Вземи метрото до спирка Берси и се качи на улицата. На няколко преки вдясно има складове. Ще бъда в този район. Ела сама, защото иначе няма да се покажа.

— Но това е просто абсурдно! Сама жена нощем в Берси!

— Ако по това време някой се навърта там, ще го предупредя, че идваш.

— Чудовищно! Не мога да разбера какво си мислиш?

— Мисля си за една друга улица отпреди една година — каза Майкъл. — За Бон — и окачи слушалката на вилката.

Районът беше безлюден, складовете потънали в мрак, уличното осветление слабо по заповед на местната управа. Беше предпочитаното време и място за използване на тайници или когато се вършат неща, които са много различни от обикновена размяна на стока. Обстановката предлагаше удобства за разговор встрани от гълчавата на оживените улици, далече от суетенето на нетърпеливите пешеходци и за разлика от бистрото или градския парк тук бяха по-малко местата, където някой нежелан наблюдател би могъл да се скрие. Малцината местни жители, които излизаха на улицата от осветеното метро, можеха лесно да бъдат наблюдавани. Всяка подозрителна кола ще бъде забелязана от няколко пресечки. Но най-голямото предимство на Майкъл беше, че е на мястото на срещата още преди тя да бъде уговорена. Той излезе от кабината и прекоси булевард „Дьо Берси“.

Два камиона бяха паркирани един зад друг до тротоара близо до платформа за разтоварване. Каросериите им бяха празни. Удобно беше да изчака скрит между камионите, защото от това място имаше видимост в двете посоки. Режин Брусак щеше да дойде — като разгневен ловец, достатъчно провокиран, за да може да устои на изкушението да разбере необяснимото.

Единайсет пъти той долови приглушения грохот на минаващите влакове и усети вибрацията под краката си. След шестия път концентрира вниманието си върху входа на метрото. Но кола, повикана по радиото, можеше да пристигне много бързо и след второто си обаждане той започна да оглежда и улицата с рядко минаващите по нея коли и още по-редките велосипеди. Не видя нищо обезпокоително, а в тази спокойна обстановка и най-малката дреболия щеше да му направи впечатление.