Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Но защо? Ти беше най-добрият!

— Не знам. Единственото, което знам, е къде да потърся отговорите: там, където всичко започна за мене и Джена… и където беше замислено да свърши. Единият от нас мъртъв, а другият — ликвидиран, умирайки вътрешно. Извън играта.

— Сега тя е онази, която умира вътрешно. Изумява ме, че все още може да действа, както го прави. Забележителна е. — Режин замлъкна. Водната струя на фонтана беше изчезнала и само тънки струйки вода се стичаха от отвора на тръбата в езерото. — Обичаше те.

— В минало време?

— О, да. Всички ние бързо свикваме да се примиряваме с новите реалности, нали? И дори по-лесно от останалите, защото неочакваната промяна е наш стар познат, както и наш враг. Ние непрекъснато търсим измяната в околните и сме непрекъснато заплашени от нея. И през цялото време сме подложени на един непреставащ тест, защото противниците ни предлагат изкушения както за духа, така и за апетитите ни. Понякога успяваме ние, понякога надделяват те. Такава е реалността.

— И в това е безсмислието на всичко — допълни Хейвлок.

— Ти си прекалено склонен към философски размишления, за да се занимаваш с тази работа.

— Това е и причината, поради която излязох от играта. — Майкъл отмести поглед. — Видях лицето й в илюминатора на самолета, когато излетяха от Кол де Мулине. Очите й. Боже, беше ужасно!

— Сигурно е било така. Случва се. Омразата се настанява там, където е имало любов. И това е единствената защита в такива случаи… Тя ще те убие, ако има възможност да го направи.

— О, Боже… — Хейвлок се наведе напред, постави лакти на коленете си, подпря брадичка с ръце и се втренчи във фонтана. — Толкова силно я обичам. Обичах я, когато я убих онази нощ, знаейки, че оставям част от себе си на онзи плаж завинаги, когато наблюдавах как бяга, как пада в пясъка, когато чувах писъците й… желаейки да скоча на плажа и да я прегърна, да й кажа, че целият свят е една лъжа и че единственото, което има значение, сме ние двамата! Само ние… Нещо вътре в мен се опитваше да ми подскаже, че това, което се случва с нас, е ужасно, но аз, аз… се чувствах безсилен да се вслушам в истината, която то крещеше с пълен глас!

— Ти си се държал като професионалист при професионална криза — каза Режин тихо и докосна ръката му. — Знаейки онова, което си научил, опирайки се на онова, с което си живял години наред, ти просто си направил онова, което е трябвало да сториш. Това е професионалистът.

Майкъл я погледна.

— Но защо не бях това, което съм? — запита той простичко. — Защо не се вслушах в другите писъци — онези, които не допуснах да се изтръгнат от гърлото ми?

— Невинаги можем да се доверяваме на това, което наричаме инстинкт, Майкъл. И ти много добре го знаеш.

— Знам, че я обичам… обичах я, дори когато я мразех — в онзи момент, когато професионалистът в мене очакваше смъртта й, тъй като аз бях поставил клопката за един враг. Не я мразех, обичах я. Знаеш ли защо знам това?

— Защо, mon cher ?

— Защото не изпитах задоволство от победата. Ни най-малко. Единствено отвращение, единствено тъга… единствено желание нещата да бъдат такива, каквито не биха могли да са.

— И в този момент си решил, че спираш дотук, нали? Това е, което чухме и което ми беше трудно да приема. Сега разбирам. Ти наистина си я обичал много. Колко съжалявам, Майкъл!

Хейвлок разтърси глава, затвори очи, изпитвайки за момент облекчение от мрака.

— Какво се е случило с нея в Барселона? — запита той и отвори очи, за да види спокойното езеро пред себе си. — Какво ти каза тя?

— Тя не може да разбере какво се е случило. Наистина ли Съветите са те били купили или Вашингтон е разпоредил да бъде ликвидирана? За нея това било загадка — жестока загадка. Измъкнала се от Испания и отишла в Италия, пътувала от град на град, търсейки малкото хора, на които й се струвало, че може да се довери, и от които да поиска помощ, за да се скрие. Но не можела да отговори на въпросите, които непрекъснато й задавали: Къде си ти? Защо е сама, а не с тебе? В началото я било страх да каже, а когато разказвала, никой не й вярвал. Усещала, че е време отново да бяга, убедена, че хората, с които се е срещала, ще се свържат с тебе и ти ще тръгнеш отново по следите й. Не можела да се отърси от кошмара, че си все някъде наблизо, че си надушил къде е и я преследваш. А когато за кратко намерила безопасно убежище, появил се някакъв руснак, ваш общ познат от Прага, касапин от КГБ. Случайност? Кой би могъл да каже? Отново избягала, но този път откраднала голяма сума от работодателя си.