Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Въпроси — допълни президентът на Съединените щати — чието разгласяване би хвърлило света в глобална ядрена война само за няколко часа. Ако Съветите или Китай разберат, че това правителство е изпуснало контрола над нещата, от двете полукълба ще полетят междуконтинентални балистични ракети и хиляди подводници в океаните ще заемат позиции за нанасяне на втория удар, след който всичко ще бъде изтрито от лицето на земята. А истината е, че контролът е извън ръцете ни.

Тишина.

— Има едно лице, с което искам да се запознаете — завърши Бредфорд. — Разпоредих да го изпратят тук от един проход в Алпите на име Кол де Мулине. Бил е на работа в Рим.

— Ядрена война — прошепна президентът и натисна бутона върху голямата извита маса. Екранът изгасна.

Хейвлок задраска седемнайсетото и осемнайсетото име от списъка, окачи слушалката на вилката на автомата и излезе от занемареното кафене в Монмартър. Позволяваше си по две обаждания на телефон. Съвременните електронни скенери можеха да локализират позвъняванията само за минути и ако някой от тези, с които опитваше да се свърже, беше включен в системата за подслушване на американското посолство, щеше да бъде все едно да се обади на човека на „Кон Оп“ в Париж и да насрочи собствената си екзекуция. Затова — две обаждания на телефон, като всеки следващ телефон да е на поне шест преки от предишния и всеки телефонен разговор да не е по-дълъг от деветдесет секунди. Беше преполовил списъка, но сега останалите имена трябваше да почакат. Наближаваше девет вечерта и крещящите светлини на Монмартър заливаха улиците с налудничави изригвания на цветове, хармониращи единствено с френетичното настроение на нощните гуляйджии в този район на града. Предстоеше му да се срещне с Граве на малка уличка в близост до улица „Норвен“. Художественият критик прекара следобеда си в търсене на някой от информаторите си, който да познава Джена Карас.

През деня Майкъл си прибра багажа от една касета в метрото, после си купи тоалетни принадлежности, бележник и химикалка, след което нае стая в евтин хотел наблизо до „Ла Курон Нувел“. Прецени, че ако офицерът от ВКР повика помощ, едва ли ще изпрати убийците на една пряка надолу по улицата. След като се изкъпа, Хейвлок се избръсна и легна на разнебитеното легло, давайки отдих на тялото, но не и на главата си. Предприе пътуване обратно във времето, насочвайки мислите си, възстановявайки спомените си за всеки един момент, прекаран заедно с Джена в Париж. Подходът му към задачата бе чисто академичен, така както един дипломант упорито преследва хронологията на дадено събитие в объркан исторически период. Той и Джена, Джена и той: къде са ходили, какво са видели, с кого са говорили — всичко това в реда, в който беше ставало. Всяко място и сцена, причината, поради която са отишли някъде, и накрая — всяко изплуващо в съзнанието му лице, което бе от някакво значение, имаше име или ако не конкретно име, то поне самоличността на друго лице, което познаваше първото.

След два часа и четиридесет минути ровене из спомените Майкъл се изправи в леглото, взе бележника и химикалката от масичката до себе си и започна списъка. Половин час по-късно го завърши дотолкова, доколкото му позволяваше паметта — и едва тогава си позволи почивка, знаейки, че необходимият му сън ще дойде. Знаеше също, че биологичният часовник в главата му щеше да го събуди надвечер. Така и стана. Няколко минути по-късно той вече беше на улицата, сменяйки телефон след телефон, кафене след кафене, избирайки само онези, които имаха надписа TELEPHONE на витрините си, и следейки всеки следващ телефон да е поне на шест преки от предишния.

Провеждаше разговорите делово и с обикновен тон, но слухът му беше наострен за евентуални издайнически нотки на безпокойство в реакцията на събеседниците. Подходът му беше еднакъв за всички: трябвало да се срещне с Джена по обед в бара на Мьорис, защото пристигнали с различни самолети, но неговият закъснял с няколко часа. И тъй като Джена споменавала името на съответното лице често — искаше с това да подчертае топлите й чувства — той, Майкъл, се питал дали не се е обаждала, може би просто търсейки компания за следобеда в един град, който почти не познава.

Повечето хора се изненадваха от позвъняването на Хейвлок, най-вече от непринудения му тон, а също, защото Джена е запомнила имената им, при това с топло чувство — в крайна сметка това бяха доста бегли познанства. И в нито един от случаите той не долови нещо повече от естествената сдържаност на хора, сблъскали се с неочакваното. Осемнайсет имена. Нищо. Къде беше отишла тя? Не можеше да е потънала в подземния свят на Париж — той щеше да я намери и тя трябваше да знае това. Боже, къде си отишла?