Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Наистина е страхотно парче!

— Парче? Господи, Джо!

Демарко се заслуша в музиката, опитвайки се да разбере защо са тук всичките тези хора. Наистина ли звуците галеха слуха им, или нещо друго ги караше да търпят стоически доброволно наложената порция изтънченост — културен еквивалент на сока от моркови, който човек поглъща в името на собственото си здраве?

— Скоро ли ще свърши, Ема? — прошепна той. — Защото, ако продължи дълго, като нищо ще изпадна в кома.

— Трай и слушай — сряза го Ема. — Крайно време е да оцениш и нещо друго, освен Дикси Чикс!

Квартетът най-после свърши и челистката подаде инструмента си на пъпчив доброволец, предупредително вдигайки пръст да внимава. После невероятните крака я понесоха към масата, а след нея се развяваше великолепната й руса грива. Ако Ема не му беше приятелка, Демарко със сигурност щеше да ревнува. Всъщност и в момента ревнуваше, при това бясно.

Зърнала го на масата, русокосата фея видимо се поколеба, но Ема махна с ръка.

— Всичко е наред, Кристин, сядай. Това е Джо. Работи като пласьор за един корумпиран политик.

— За бога, Ема! — ужасено промълви Демарко.

— За кого по-точно? — попита Кристин.

За щастие Ема не обърна внимание на въпроса и се извърна към него.

— Джо, иди да донесеш чаша вино на Кристин, за да докажеш, че си добър пласьор.

— Веднага, госпожо.

Демарко се върна с виното на Кристин и една пепси-кола за себе си. Ема я засипа с похвали за изпълнението й, а накрая изтърси, че в третата част почти се просълзила. Демарко не се стърпя и извъртя очи. Тази жена не би се просълзила дори и с бамбукови клечки под ноктите. За негово огромно облекчение тя сложи край на всичко това с думите:

— Скъпа, ние с Джо имаме малко работа. Досадна, но неотложна. Нали нямаш нищо против да се видим в апартамента ти след един час? Ще донеса от любимото ти шампанско.

— А ягоди? — попита Кристин.

— И ягоди — обеща Ема.

Тя изчака отдалечаването на Кристин и поклати глава.

— Колко банално! Ягоди и шампанско! — После се обърна към Демарко. — Е, Джоузеф, какъв е проблемът? Да разбирам ли, че онзи задник Махоуни пак те е пуснал в супата?

— Снощи председателят е бил на някаква официална вечеря, на която, естествено, се натряскал до козирката. И решил да ме даде под наем на Анди Банкс — кратко докладва Демарко.

— Вътрешната сигурност?

— Аха. Сутринта се явих на генерал Банкс и той сподели, че има малък проблем.

— Не забравяй, че ме чака едно прекрасно създание, Джо! — напомни му Ема.

— Банкс е на мнение, че агент от тайните служби има пръст в покушението срещу президента. А двамата с Патрик Донъли са спестили тази информация на ФБР.

— Охо! Няма да скрия, че умееш да привличаш вниманието на дамите! — отбеляза Ема, после дословно повтори думите на Махоуни: — Кажи ми какво каза Банкс, Джо. И гледай да не пропуснеш нещо.

Филип Монтгомъри и президентът бяха състуденти от Харвард и бяха живели под един покрив в продължение на години. Монтгомъри бе кум на президента, който от своя страна му бе върнал жеста при два от трите му брака.

Президентът бе извървял обичайния път до Овалния кабинет: губернатор на родния си щат, сенатор и накрая — президент. Той бе умен, но съвсем не гениален човек и живееше с чувството, че занемарява задълженията си, ако не работи по шестнайсет часа на ден. Монтгомъри бе неговата противоположност: истински литературен гений, който пиеше като Тенеси Уилямс, а мърсуваше и се биеше като Хемингуей. Той бе автор на една епическа поема от сто и двайсет страници, в която действителността и художествената измислица се смесваха по невероятен начин. Читателите трудно се ориентираха в нея, но това изобщо не им пречеше да я превъзнасят.

В продължение на повече от двайсет години президентът и Монтгомъри се събираха за няколко дни, за да се отдадат на забавленията от младостта си — ски, лов и риболов, спускане с кану по водите на някой пенлив планински поток. Разбира се, обилно поливайки всичко това с отбрани напитки. Тези няколко дни в компанията на Монтгомъри — обект на повишено внимание от страна на медиите — бяха единственото време, през което президентът си позволяваше да ходи разрошен, без да го е грижа за външния си вид. Що се отнася до Монтгомъри, той винаги си беше рошав. И след избирането му на високия пост президентът държеше на тези излети, настоявайки охраната му да бъде сведена до минимум. Причината за това без съмнение трябваше да се търси в нежеланието му хората да стават свидетели на запоите му в компанията на носителя на наградата „Пулицър“. Като например онази нощ на брега на река Битъруд, когато хвърляха празните бутилки от уиски във водата, а след това ги целеха с разнокалибрено автоматично оръжие, взето назаем от охраната — една дейност, която едва ли бе подходяща за ушите на природозащитниците или за хилядите гласоподаватели, обявили се за контрол върху притежанието на огнестрелни оръжия.