Майк Лосон - Вътрешният кръг

Мили боже, не позволявай това! — помоли се безмълвно той.

— Кажи ми какво каза Банкс, Джо — избоботи Махоуни. — И гледай да не пропуснеш нещо!

Адвокатът се подчини. Когато свърши, шефът му запази мълчание, а на широкото му ирландско лице изплува доволна усмивка. Решил, че сега е моментът да избегне приближаващата се буря, Демарко тръсна глава и подхвърли:

— Сър, този агент едва ли е виновен. Самият Банкс мисли така. Но за всеки случай трябва да уведомим ФБР или пресата.

Махоуни кимна в знак на съгласие, но в очите му се появи опасен блясък. Гледаше като моряк, който е зърнал платно на хоризонта и вече знае, че това е неговият кораб.

Демарко помълча малко, после хвърли последния си коз.

— Ако федералните надушат, че си пъхам носа в тая работа, нещата ще опрат и до вас. А вие едва ли искате да…

Туловището на председателя бавно се отлепи от пейката.

— Помогни на Банкс да се оправи, Джо — промърмори той. — Направи всичко, което поиска от теб.

Лапата му съчувствено го потупа по рамото, после мечешката му фигура започна да се отдалечава. Походката му беше странно пружинираща, но това едва ли се дължеше единствено на новите маратонки. Отдалечил се на няколко крачки, Махоуни шумно се изсмя.

— Донъли, значи! Тая работа започва да ми харесва!

— Обичаш ли камерна музика, Джо?

— Не. Обичам рокендрол и джаз. Обичам да слушам Ела, когато пее онази…

— Много добре, Джо. Днес в кафето на Националната галерия има концерт на един квартет, който ще свири Моцарт. Ще се видим там в три, но гледай да не закъсняваш.

— Познаваш ли някой от членовете на този квартет, Ема?

Последва мълчание.

— Челистката — отвърна най-после Ема и смутено се засмя. — Май изкуфявам и ставам твърде предвидима, което не ми харесва.

— Ти никога няма да бъдеш предвидима — успокои я Демарко. — Но това, което искам да ти кажа, няма как да го кажа пред челистката.

— Ще я пратя да купи нещо. Не закъснявай, Джо.

Кафето беше претъпкано. Част от зрителите стояха прави, но Ема беше окупирала маса за четирима, на която седеше съвсем сама. Демарко си представяше как любителите на музиката пристъпват към нея и любезно питат дали могат да седнат, а Ема ги прогонва с поглед и ръмжене — като лъвица, която пази окървавен животински бут от плахи лешояди. В момента лъвицата кротко отпиваше бяло вино от чашата пред себе си, а лакираният й нокът почукваше в такт с музиката.

Ема беше висока и слаба, с безупречни патрициански черти. Косата й, къса и елегантно подстригана, имаше неопределен сиворус цвят. Беше красива по един странен и суров начин, а сивите й очи бяха ледени като очите на актрисата Шарлот Рамплинг. Демарко подозираше, че е някъде между петдесет и шейсет — не защото тя изглеждаше на толкова, а защото той все пак знаеше малко за нейната история.

Оперативната дума по отношение на тази жена винаги си оставаше една и съща: „подозрителна“. Тя твърдо отказваше да говори за себе си — нито в минало, нито в сегашно време. Пускаше по някой намек, колкото интригуващ, толкова и несъстоятелен, но категорично отказваше да се поясни. Признаваше, че преди време е работила за правителството, но не казваше като каква и в коя област. Твърдеше, че е в пенсия, но често изчезваше от града за продължително време и се връщаше без следа от загар. Живееше нашироко и притежаваше скъп имот в Маклийн, Вирджиния, чиято поддръжка не беше по силите на пенсиониран държавен служител. Не криеше хомосексуалните си наклонности, но от някои подмятания Демарко остана с впечатлението, че някога е била омъжена и има дете. Разбира се, не беше сигурен в това. При Ема нищо не можеше да бъде сигурно.

Демарко си даваше сметка, че тази жена е загадъчна, защото желае да бъде такава, защото това отговаря най-добре на противоречивия й характер. Но на моменти усещаше, че прибягва до мъгляви обяснения или директно се изплъзва, по единствената причина че е длъжна да бъде такава.

Хвърли бегъл поглед към оркестъра и тръгна към масата. Както можеше да се очаква, челистката беше истинска красавица — висока и гъвкава блондинка, скандинавски тип. Прекрасните й дълги крака бяха еротично разтворени около инструмента.

Той издърпа един стол и се настани до Ема. Тя долови проскърцването и без да извръща глава, подхвърли:

— Мястото е заето. Както и другите две.

— Лъжкиня — рече Демарко.

— Кой ми го казва? — иронично се усмихна тя.

Демарко вдигна брадичка по посока на челистката и подхвърли: