Майк Лосон - Вътрешният кръг

Докато Махоуни отпиваше първата глътка от сутрешната си доза, Демарко мълчаливо го наблюдаваше. Пред него седеше истинска планина от противоречия. Махоуни беше пълен алкохолик, но работеше като луд. Малко трезви хора успяваха да постигнат това, което той правеше между чашите. Беше заклет развратник, но боготвореше жена си, с която живееше вече четирийсет години. Умееше да разтяга като ластик финансовите закони, приемаше даренията на лобистите като нещо, което му се полага, но едновременно с това беше най-пламенният защитник на обикновените хора, служил някога на Капитолийския хълм. Джон Фицпатрик Махоуни изпълняваше длъжността председател на Камарата на представителите, което означаваше, че в случай на някакво нещастие с президента на САЩ между него и Овалния кабинет стоеше единствено фигурата на вицепрезидента. Демарко обаче силно се съмняваше, че авторите на Двайсет и петата поправка на Конституцията са имали предвид именно него, когато са я превръщали в закон.

Махоуни беше висок почти метър и осемдесет, приблизително колкото Демарко, който винаги се чувстваше дребен и незначителен до него. С широки рамене и внушително шкембе, той създаваше впечатление на абсолютно уравновесен човек, когото никой не може да притесни, ядоса или накара да бърза. Гъстата му коса беше напълно побеляла, а лицето — грубо и червендалесто. Яркосините очи обикновено плуваха в издайнически зачервени орбити, но чертите му бяха добре оформени: внушителен нос, издадена брадичка, пълни устни и широко чело. Лицето му излъчваше сила, достойнство и интелект — качества, които очевидно се дължаха на факта, че притежателят им беше преизбиран на този отговорен пост всеки две години, при това с огромно мнозинство.

Махоуни отпи порядъчна глътка от подсиленото кафе и най-накрая завърши мисълта си:

— Искам да се срещнеш с Анди Банкс.

— Шефът на Вътрешна сигурност?

— Да. Той има нужда от помощ по един въпрос.

— Какъв по-точно?

— Не знам. Снощи ми се обади и каза, че има проблем. Нещо лично. Някой му споменал, че разполагам с човек, който ще му свърши работа.

Демарко кимна. Той беше човекът, който върши работа.

— Иди да го видиш още тази сутрин. Чака те.

— А какво ще правим с проблема в Трентън?

— Ще почака. Иди да се срещнеш с Банкс.

Шефът на новосъздаденото Министерство на вътрешната сигурност Андрю Банкс беше пенсиониран генерал от морската пехота. Петдесет и девет годишен, висок и строен, той носеше кафяв костюм и зелена вратовръзка, подобни на униформата, която бе носил в продължение на трийсет и три години. Беше с късо подстригана посребрена коса и издължен нос, а устата му приличаше на тясна цепка над волевата брадичка. Демарко забеляза, че очите му, леко уголемени от очилата с телена рамка, са стоманеносиви.

Зад гърба на Банкс беше окачена огромна снимка на Световния търговски център преди рухването му на 11 септември. Кулите близнаци, бели и блестящи, бяха заснети отдолу и изглеждаха безкрайни на фона на безоблачното небе. От двете страни на снимката имаше стойки с националното знаме. Красноречиво, макар и безмълвно напомняне за отговорностите му.

Демарко седна на един от трите стола, подредени в полукръг пред писалището. Столът се оказа толкова неудобен, че той неволно се запита дали не са го докарали тук от някоя килия за разпити в базата „Гуантанамо“.

— За вас научих от конгресмена Джон Хейстингс — започна без предисловия Банкс. — Спомена, че някои хора са му оказвали натиск относно определен вот, без да се впуска в подробности. Поискал помощта на Махоуни и той му изпратил вас. Много е доволен от начина, по който сте се справили с проблемите му. Убеден е, че сте роден за посредник.

Генералът направи малка пауза, сякаш очакваше някаква реакция от страна на госта си. Но Демарко запази мълчание, възприемайки поведението на свидетел в съда, който отговаря само на поставените въпроси.

— Имам един проблем — въздъхна след паузата Банкс. — Вероятно сериозен проблем, за който не искам да се разчува. Снощи срещнах Махоуни на прием и му поисках сведения за този Демарко, за когото вече бях чувал. И знаете ли какво ми отговори старият негодник? „Не познавам никакъв Демарко, но утре сутрин го чакай в кабинета си!“ След което най-спокойно ми обърна гръб и се лепна за някаква дама, поне два пъти по-млада от него.

Вероятно не два, а три пъти , отбеляза наум Демарко.

— Проблемът е, че не знам нищо за вас. Абсолютно нищо.