Джозеф Файндер - Параноя

Храната беше малко мазна, но вкусна. Бях ял и по-добри неща, макар че издадох очакваните от мен звуци на възхищение. До мен на седалката от изкуствена кожа лежеше чантата ми с откраднатите от офиса на Пол Камилети фирмени досиета. Дори само присъствието им ме караше да бъда неспокоен, сякаш през кожата на чантата излизаха гама-лъчи.

— Така, сега да чуя мислите ти — каза Годард с пълна уста. — Само не ми казвай, че не можеш да мислиш без компютър и проектор.

Усмихнах се и отпих от колата.

— Добре, ще започна с това, че предлагаме много малко телевизори с плосък екран — казах аз.

— Прекалено малко? При тази икономика?

— Един мой приятел работи в „Сони“ и според него имали сериозни неприятности. Първопричината била в „Нек“, които произвеждат плазмените панели за дисплеите, използвани от „Сони“ — имали някакъв технологичен проблем. Това ни дава значително предимство пред тях. Става дума за шест до осем месеца.

Той ме изгледа с цялото си внимание.

— И ти вярваш на твоя приятел?

— Абсолютно.

— Не мога да взема важно решение за промяна в производствената ни политика, основавайки се на клюка.

— Не бих те обвинил — признах аз. — Макар че според мен това ще бъде официално обявено след няколко седмици. Но ние бихме могли да се подсигурим с договор с друг доставчик на оригинално оборудване преди цената на тези плазмени панели да скочи до небето. Което със сигурност ще стане. — Веждите му се повдигнаха. — Освен това „Гуру“ ми се струва много перспективен.

Той поклати глава и отново почна да яде.

— Е, не сме единствените, които излизат с нов комуникатор. Нека не забравяме, че „Нокия“ се готви да помете пода с нас.

— Забрави „Нокия“ — казах аз, — всичко това е дим и огледала. Тяхното устройство е толкова затънало в битки за правата върху него, че няма да видим нищо ново от тях през следващите поне осемнайсет месеца, и то само ако имат голям късмет.

— И ти знаеш това от… същия твой приятел? Или този вече е друг? — Той дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Нека го наречем разузнаване на конкуренцията — излъгах. Как иначе да нарека Ник Уайът? — Мога да ти покажа анализа, ако държиш.

— Не сега. Трябва да знаеш, че „Гуру“ е изправен пред технологични проблеми, които са толкова сериозни, че надали някога ще стигне до пазара.

— Какви проблеми?

Той въздъхна:

— Прекалено сложно е, за да навлизаме сега в подробностите. Макар че като се замисля, може би не е лоша идеята да започнеш да посещаваш някои от техните оперативки с идеята да помогнеш с нещо.

— Разбира се. — Помислих си да се кандидатирам отново за „Аврора“, но не ми се искаше да се натискам, защото щеше да изглежда много подозрително.

— О… и още нещо. В неделя организирам годишното барбекю парти в къщата си на езерото. Не каня цялата компания, разбира се, но се събираме седемдесет и пет, максимум сто души. Някога се събирахме всички на езерото, но това вече е невъзможно. Така че сега мои гости са хора, с които се познавам отдавна, директорите и техните съпруги. Мислиш ли, че би могъл да се откъснеш от разузнаването на конкуренцията?

— С удоволствие. — Опитах се да говоря безгрижно, но съзнавах, че става дума за нещо голямо. „Барбекюто на Годард“ бе синоним на „кръга на посветените“. Като се имаше предвид колко малко хора биваха удостоени с покана, присъствието там беше основателен повод за перчене по коридорите на компанията. Дори аз бях чувал фрази от рода на: „Господи, Фред, страшно съжалявам, но не можах да дойда в събота. Бях поканен на… на барбекю същия ден. Нали разбираш“.

— Уви, няма да има нито морски костур върху сол, нито бордо — извини ми се Годард. — Става дума по-скоро за бургери, хотдог, паста… никакви глезотии. Донеси си обаче плувките. Така… сега да се върнем на по-важните неща. Тук предлагат най-добрия пай със стафиди, който някога си опитвал. Впрочем и ябълковият им е страхотен. Всичко е домашно, разбира се. Но моят любим десерт е шоколадов пай с целувки. Той улови погледа на сервитьорката, която кръжеше наблизо. — Деби, донеси на младежа резен от ябълковия, а аз ще взема обичайното. — После се обърна към мен. — И ако не възразяваш, не споменавай пред приятелите си за това място. Нека бъде нашата малка тайна. — И той дяволито изви вежди. — Можеш да пазиш тайна, нали?

И след обяда с Годард се върнах в „Трайон“ в приповдигнато настроение и то нямаше нищо общо с посредствената храна. Не беше свързано даже с моите идеи, възприети така добре. По-скоро ставаше дума за това, че бях имал на свое разположение цялото внимание на шефа, а защо не и възхищение? Е, може и малко да преувеличавах. Но той ме взе абсолютно на сериозно. Презрението на Ник Уайът към мен беше бездънно. Пред него се чувствах като катерица. Но в компанията на Годард имах усещането, че решението му да се спре точно на мен за ролята на свой оперативен помощник има своето оправдание, а това ме караше да искам да си скъсам гъза от работа за него. Странно усещане.