Джозеф Файндер - Параноя

— Значи за никакъв пробив в сигурността не може да става дума?

— Е, според Катлийн ставало дума за истинско шпионско устройство, не че шерлокхолмсовците от сигурността някога щяха да го открият, ако не била щастливата случайност.

Изсумтях неопределено и се прибрах в кабинета. Вътрешностите ми се бяха вледенили. Подозренията ми се бяха потвърдили: от сигурността бяха имали късмет, но със или без късмет факт беше, че моят KeyGhost е бил открит. Сега трябваше да вляза в кабинета на Камилети колкото бе възможно по-скоро и да прибера другото устройство, преди да са открили и него.

На екрана на компютъра бе цъфнал прозорец със съобщение по мрежата за директна връзка:

До: Адам Касиди

От: ЧадП

Адам… имах много интересен обяд с твой стар приятел от „Уайът Тел.“. Мисля, че е в твой интерес да ми се обадиш.

Сега вече се почувствах, сякаш стените се стоварват върху мен. „Трайон Секюрити“ щяха да правят оглед на цялата сграда, а на всичко отгоре трябваше да мисля и за Чад.

Чад, чийто тон бе недвусмислено заплашителен, сякаш бе научил нещо, което аз старателно бях крил точно от него. Изразът „много интересен“ не вещаеше нищо добро, но най-неприятна бе заключителната фраза „Мисля, че е в твой интерес да ми се обадиш“, която най-откровено звучеше като „Падна ли ми сега, задник такъв“. Той нямаше да се обади, не, той искаше да се гърча, да се изпотя, сам да му позвъня, обхванат от паника… а от друга страна, можех ли да си позволя да не му се обадя? Не би ли било най-естественото нещо от моя страна да му звънна, заинтригуван за какъв мой „стар приятел“ става дума? Да, трябваше да му се обадя.

Само че точно сега имах нужда да се разкърша физически. Не че се чудех какво да правя с времето си, но се нуждаех от чиста глава, за да анализирам трезво последните събития. Когато излязох от кабинета си, Джослин ми каза:

— Искаше да ти напомня за съобщението на Годард в пет часа.

— О, да, благодаря. — Погледнах часовника си. До пет оставаха двайсет минути. Не исках да пропусна съобщението, но можех да го видя, докато тренирам, на мониторите за контрол на сърдечната дейност. Два заека с един куршум, какво по-добро от това.

Тогава се сетих за чантата си и радиоактивното й съдържание. Тя просто си седеше на пода в кабинета ми до бюрото. Всеки, който пожелаеше, можеше да я отпори и да види вътре копията на документите от кабинета на Камилети. Сега какво? Да я заключа в някое чекмедже? Само че Джослин имаше ключове за навсякъде. Истината бе, че нямаше нито едно място, до което да не може да се добере, стига да пожелае.

Върнах се бързо, седнах зад бюрото си, извадих листата, сложих ги в плътен здрав плик и го взех с мен. Щях да разнасям проклетите копия, докато не се приберях у дома и не ги изпратех по факса, след което с облекчение щях да ги унищожа. Не казах на Джослин къде отивам, а понеже тя имаше достъп до системата за планиране на срещи, несъмнено знаеше, че не отивам при никого по служба.

Тя обаче бе прекалено вежлива, за да се поинтересува.

Беше пет без няколко минути и само по тази причина залата още не бе претъпкана. Избрах си „велосипед“ и си сложих слушалките. Докато загрявах, прегледах набързо каналите и улових затварянето на борсовия пазар. И NASDAQ и DOW бяха паднали, което означаваше едно: поредният лош ден. Точно в пет превключих на вътрешния канал на „Трайон“, по който нормално се излъчваха скучни неща от рода на презентации, реклами на собствената продукция и така нататък.

Появи се фирменото лого, последвано от стопкадър на Годард в студиото на „Трайон“. Беше с тъмносиня риза с отворена яка, обикновено разчорлената му бяла коса този път беше вчесана. Фонът бе черен на сини точки и напомняше донякъде за студиото на Лари Кинг в Си Ен Ен, с тази разлика, че логото на „Трайон“ бе монтирано точно над дясното му рамо. Улових се, че ми става неспокойно, макар да нямаше причина за това. Предаването не беше на живо, той го беше записал вчера и аз знаех съвсем точно какво щеше да каже. Може би в себе си исках да се представи добре. Държах да може да обоснове нуждата от съкращения и да го направи по властен и убедителен начин, понеже знаех, че съобщението ще раздразни и обезпокои много хора във фирмата.

Не трябваше да се безпокоя. Той не просто беше добър, беше направо удивителен. В цялата му петминутна реч не прозвуча нито една фалшива нотка. Започна простичко със: „Здравейте, аз съм Огъстин Годард, президент и главен изпълнителен директор на «Трайон Системс». Днес имам неприятната задача да ви съобщя лоша новина“. След това говори за проблемите, налегнали „Трайон“ в последно време. Каза: „Няма да ви говоря празни приказки. И няма да нарека тези съкращения предизвикани от «износване на материала», нито «доброволно преустановяване»“. После продължи: „В нашия бизнес никой не признава охотно, че нещата не вървят добре, когато става дума за слаб мениджмънт и тъпи грешки. Добре, аз съм пред вас, за да ви кажа, че се провалихме. Направихме грешки. Аз, главният изпълнителен директор на тази компания, направих грешки“. Каза: „Съкращенията са като ужасна рана в тялото — те нараняват цялото тяло“. Каза го по такъв начин, че ти се искаше да му кажеш: няма нищо, всичко е наред, вината не е твоя, прощаваме ти. По-нататък: „За мен загубата на ценни служители, членове на нашето семейство, е знак за тежък провал. Искам да ви уверя, че поемам пълната отговорност за това отстъпление и че ще направя всичко по силите ми да възстановя стабилността на компанията“. После продължи с това, че понякога възприема компанията като един дълъг кучешки впряг и че гледа на себе си като на кучето водач, а не возещия се на шейната, който размахва камшика. Спомена, че от години се е противопоставял на всеки намек за съкращения, но понякога се налагало да се вземат тежки решения. Заяви, че управителното тяло ще се погрижи за всеки отделен служител, засегнат от съкращенията, и каза, че според него предвидените компенсации са сред най-добрите, давани някога в бранша, и че са най-малкото, което може да се направи, за да се помогне на изпадналите в беда служители. Свърши, споменавайки как е била основана компанията, как ветерани на индустрията са прогнозирали многократно, че краят й наближава, и как тя е излизала от всяка криза все по-силна. Когато приключи, в очите ми имаше сълзи и бях забравил да въртя педалите. Просто стоях на седалката, втренчен в малкия екран като зомби. Чух край себе си високи гласове, огледах се и видях събралите се хора да говорят възбудено, видимо смаяни. Свалих слушалките и се залових с „велосипеда“, докато залата бавно се пълнеше.