Джозеф Файндер - Параноя

Не знаех какво да му отговоря, така че близо минута седях в нерешителност и тогава телефонът ми иззвъня. Джослин си беше тръгнала и бе превключила повикванията директно на моя апарат. На екрана се появи номерът, от който ме търсеха — не ми говореше нищо. Вдигнах слушалката:

— Касиди.

— Е, зная, че си ти — чу се саркастичният глас на Чад. — Просто не знаех дали си у дома, или още си в офиса. Но трябваше да се сетя, че амбициозно момче като теб обича да идва рано и да остава до късно, както пише във всички книжки със съвети как да се издигнем в службата.

— Как я караш, Чад?

— Изпълнен съм с възхищение, Адам. Към теб, разбира се. Повече от всякога.

— Това е хубаво.

— Особено след обяда със стария ти приятел Кевин Грифин.

— Всъщност аз едва го познавам.

— Той не се изрази точно така. Знаеш ли нещо много интересно — Кевин никак не беше впечатлен от изявите ти в „Уайът“. Каза, че си бил голям любител на партитата.

— Когато бях млад и безотговорен, бях млад и безотговорен — казах в стила на Джордж Буш — младши.

— Освен това той нямаше впечатление, че си бил в екипа на „Лусид“.

— Той е… не зная… в „Продажби“, или бъркам? — попитах. Ако исках да внуша, че Кевин е бил неосведомен, трябваше да го направя възможно по-деликатно.

— По-скоро беше. Днес бе последният му ден. В случай че не си чул, разбира се.

— Не са ли го харесали? — Усещах в гласа си леко треперене и се постарах да го маскирам, като прочистих гърло, а след това се и изкашлях.

— Цели три дни в „Трайон“. И изведнъж някой от „Уайът“ позвънява в служба „Сигурност“ и подхвърля, че бедният Кев е имал лошия навик да мами с отчитане на разходите по командировките си. Имало доказателства и те били изпратени по факса. Учудили се, че в „Трайон“ не са разбрали. Е, „Трайон“ естествено го изпуска от ръцете си като горещ картоф. Нищо, че Кев енергично отричал, знаеш как става в такива случаи — не се постъпва като в съда, нали?

— Господи! — прошепнах. — Нямах представа.

— Не си имал представа, че са щели да се обадят ли?

— Нямах представа за Кевин. Нали ти казах, не се познаваме толкова добре, но ми приличаше на свестен човек. Боже… Е, няма начин да направиш това повече от веднъж и да не те хванат, нали?

Той се изсмя толкова гръмогласно, че отдалечих слушалката от ухото си.

— О… това беше добре. Ти си наистина едно голямо добро момче. — Той продължи да се смее, все така сърдечно, сякаш бях най-добрият сценичен комедиант, който е виждал. — Ами прав си, прав си, разбира се. Не можеш да правиш това дълго и да не те хванат. — И той прекъсна.

Само преди пет минути бях искал да се облегна на стола си и да подремна за малко, но сега вече не можех, толкова бях изплашен. Устата ми бе пресъхнала, така че отидох в стаята за отдих и си взех бутилка „Акуафина“. Избрах обиколния път, за да мина покрай офиса на Камилети. Беше си тръгнал — кабинетът му бе тъмен, но секретарката му още беше тук. Половин час по-късно теренът вече бе чист.

Беше малко след осем. Този път — благодарение на отработената техника — влязох в кабинета на Камилети бързо и лесно. Нямаше никого. Спуснах щорите, разкачих устройството и вдигнах една от пластините, за да проверя ситуацията навън. Чисто, но наистина не бях така внимателен, колкото трябваше да съм. Както и да е, отворих щорите, излязох и се огледах първо надясно, после наляво.

Мъж в хавайска риза и очила с рогови рамки стоеше подпрян със скръстени ръце на стената пред чакалнята към кабинета на Камилети.

Ноа Мордън.

На лицето му бе застинала особена усмивка.

— Касиди — замислено каза той, — нашият вездесъщ неуморен Касиди.

— О… здрасти, Ноа — измърморих. Бях обзет от паника, но не допуснах тя да изпълзи на лицето ми. Нямах представа какво намеква. — Какво има?

— Мисля, че бих могъл да ти задам абсолютно същия въпрос.

— Наминал си да се видим?

— Сигурно попаднах на грешен офис. Най-простодушно отидох там, където на вратата пишеше „Адам Касиди“. Колко несъобразително от моя страна.

— Тук ме използват всички — опитах се да обясня. Нищо друго не ми хрумваше и съзнавах, че опитът ми за оправдание не струва. Наистина ли вярвах, че той може да допусне, че от мен се очаква да бъда в офиса на Камилети? В осем вечерта? Мордън беше прекалено умен и прекалено подозрителен, за да си помисли това, макар и за миг.

— Значи имаш много господари — отбеляза той. — Сигурно започваш да се объркваш кога за кого работиш.

Усмивката ми беше напрегната. Вътрешно умирах. Беше ме засякъл в офиса на Нора, Сега ме хвана в офиса на Камилети и нямаше начин да не знае.