Джозеф Файндер - Параноя

Няколко минути по-късно някой седна на машината до моята — жена в екип от ликра и с великолепно дупе. Тя включи слушалките си към монитора, поигра си с тях за момент, после ме потупа по рамото и ме попита:

— Имаш ли звук от твоя? — Познах гласа й, преди да съм видял лицето й. Беше Алана. Тя се ококори. — Какво правиш ти тук? — В тона й, освен изненада имаше и осъдителност.

— Боже мой! — възкликнах аз. Наистина бяха изненадан, не се налагаше да се преструвам. — Ами аз работя тук.

— Тук ли? И аз. Но това е удивително!

— Абсолютно…

— Ти не ми каза… момент, аз май не те попитах, нали?

— Това е невероятно! — прошепнах аз. Сега вече играех и може би недостатъчно ентусиазирано. Но тя ме беше уловила неподготвен и най-ироничното бе, че аз бях толкова потресен, че не изглеждах искрено изненадан.

— Какво съвпадение — каза тя. — Не мога да повярвам.

— Откога… от колко време работиш тук? — попита тя и слезе от машината. Не можех да разчета изражението й. Струваше ми се, че й е забавно, но не съвсем.

— Току-що започнах. От… две седмици. А ти?

— От години… пет години. Къде си?

Не бях допускал, че стомахът ми може да падне толкова ниско, но се оказа, че било възможно.

— Ъъ… назначиха ме в „Потребителски стоки“… отговарям за маркетинга на ново изделие.

— Шегуваш се! — Тя ме изгледа смаяно.

— Да не излезе сега, че сме и в един и същи отдел. Само че… ако беше така, щях да съм те виждал.

— Работила съм там.

— Къде си сега?

— Правя маркетинга за един отдел, който се казва „Разрушителни технологии“ — неохотно ми съобщи тя.

— Така ли? Страхотно. Какво е това?

— Скука — обясни ми тя, но не беше убедителна. — Сложни неща, много от тях в сферата на хипотезите.

— Хмм… — Не исках да изглеждам прекалено заинтригуван. — Чу ли речта на Годард?

Тя кимна.

— Лоша работа. Нямах представа, че положението е толкова тревожно. Искам да кажа, че… съкращения… тук бяхме свикнали да гледаме на съкращенията като на нещо, което сполита другите, никога „Трайон“.

— Справи ли се той според теб? — Исках да я подготвя за неизбежния момент, когато щеше да ме открие в интранета и щеше да разбере с какво се занимавам в действителност. Поне по-късно щях да мога да заявя, че нищо не съм крил и че просто съм сондирал почвата от името на шефа… сякаш имах нещо общо с неговата реч.

— Смаяна съм, разбира се. Но по начина, по който ги представи той, нещата изглеждат логични. Разбира се, на мен ми е лесно да говоря, защото съм сигурна за работата си. Но ти, от друга страна, като новоназначен…

— О, не вярвам да ме засегне, макар че знае ли някой със сигурност? — Наистина не исках да навлизам в темата за работата си. — Все пак той беше доста прям.

— Такъв си е. Страхотен човек.

— Удава му се. — Помълчах и продължих: — Виж… съжалявам, че срещата пи се провали по този глупав начин.

— Съжаляваш? Няма за какво да съжаляваш. — Гласът й омекна. — Как е… баща ти? — Още на следващата сутрин бях оставил съобщение на гласовата й поща, че баща ми е отървал кожата.

— Държи се. Намери в болницата следващите нещастници, с които да се гаври, и сега има нова причина да иска да живее. — Тя вежливо се усмихна: вероятно смяташе за неуместно да се смее за сметка на човек на смъртния одър. — Но ако още имаш желание, бих се радвал да ми дадеш втори шанс.

— Разбира се, че искам. — Тя се върна на машината си и завъртя педалите, като едновременно с това набра от пулта степента на натоварване. — Нали пазиш номера ми? — После се усмихна искрено и лицето й се преобрази. Беше красива. Удивително красива: — Глупости говоря. Нали можеш да намериш името ми на сайта на фирмата.

Макар да минаваше седем, Камилети още беше в офиса си. Явно беше, че има много работа, но от своя страна, аз пък исках да си тръгне, за да мога да вляза в офиса му преди момчетата от сигурността. Освен това мечтаех и аз да се прибера и най-сетне да се наспя, защото усещах, че съм на границата на силите си.

Опитвах се да измисля начин, по който да вкарам Камилети без негово разрешение в списъка на кореспондентите си, за да мога да следя от моя компютър, кога той е онлайн и кога е изключен, когато изведнъж на екрана ми се появи нов прозорец за директна връзка от Чад:

ЧадП: Не се обаждаш и не пишеш. :(

Дали не си станал прекалено важен за старите си приятели?

Написах му:

Съжалявам, Чад, днес беше лудница.

След около половин минутна пауза получих от него:

Вероятно си знаел предварително за съкращенията, а? Какъв късмет за теб, че си неуязвим.