Джозеф Файндер - Параноя

Годард не беше колекционер като Уайът с неговите самолети, яхти и бентлита. Нито като Нора с нейния мустанг, още по-малко като останалите му подражатели в „Трайон“, които купуваха по аукциони коли за колекционери. Той беше истински старомоден любител на колите, който не се гнусеше да изцапа пръстите си с грес.

— Чел ли си някога животописите на Плутарх?

— Не мисля, че успях да довърша „Да убиеш присмехулник“ — признах си.

— Значи не си разбрал какво исках да ти кажа, когато нарекох тази кола моя „Тезеев кораб“?

— Не, сър, нямам ни най-малка представа.

— Добре тогава… Има една известна загадка за идентичността, над която древните гърци обичали да спорят. Споменава се за първи път от Плутарх. Сигурно ти е познато името на Тезей — героя, който убил Минотавъра в Лабиринта.

— Да. — Наистина помнех нещо за някакъв лабиринт.

— Та, атиняните решили да съхранят кораба на Тезей като паметник. С годините той, разбира се, започнал да гние и да се разпада и малко по малко се наложило да подменят тук греда, там подпора и така нататък. Накрая се оказало, че всички части на кораба били подменени. Въпросът, който гърците обичали да задават — под формата на философска главоблъсканица, — бил: можело ли този кораб да се смята все още за кораба на Тезей? — Годард явно беше настроен на сериозна вълна. — Предполагам, Адам, познаваш хора, които са точно като онзи кораб, нали? — Той ме погледна за миг, после върна погледа си на пътя. — Хора, които се издигат в живота и започват да се променят толкова основно, че след време всички престават да виждат в тях първообраза. — Нещо в мен се сви. Господи, вече не говорехме за буици. — Нали разбираш, преставаш да носиш джинси и гуменки и започваш да обличаш костюми и скъпи обувки. Ставаш по-рафиниран, по-лесно се вписваш в обществото, маниерите ти стават по-изтънчени. Променяш начина си на говорене. Намираш си нови приятели. Ако някога си пил Будвайзер, сега преминаваш на скъпо бордо. Превключваш от „Биг Мак“ на… костур на фурна върху сол. Променя се не само погледът ти върху нещата, а и начинът ти на мислене. — Той говореше разпалено и когато от време на време се обръщаше да ме погледне, погледът му блестеше. — Идва един момент, Адам, в който се запитваш: аз все същият ли съм? Костюмът ти се е променил, аксесоарите ти са други, караш скъпа кола, живееш в разкошна къща, ходиш на изискани приеми, имаш нови приятели. Но продължаваш да си честен и дълбоко в себе си знаеш, че си все същият кораб, който си бил някога.

Стомахът ми се бе свил на възел. Той говореше за мен и аз усещах срам и притеснение, сякаш ме бяха заловили да върша нещо непристойно. Бях абсолютно прозрачен за този човек. Или не бях? Колко дълбоко можеше да надникне в мен? Колко знаеше?

— Човек трябва да уважава онова, което е бил някога. Миналото ти… не можеш да останеш негов пленник, но и не можеш да го зачеркнеш, разбира се. То е част от теб. — Опитвах се да измисля как да реагирам на монолога му, когато той изведнъж обяви: — Стигнахме.

Беше стар вагон-ресторант от неръждаема стомана, някога в състава на пътнически влак. Син неонов надпис съобщаваше, че заведението се нарича „Синята лъжица“. Под него червен неонов надпис обещаваше „Климатик“. Следващ червен неонов надпис информираше „Отворено“ и „Закуски целодневно“.

Той спря колата и слязохме.

— Сигурно никога не си идвал тук, нали?

— Никога.

— О, ще ти хареса. Тук всичко е истинско. Не е от онези фалшиви ретро заведения. — Вратата се затвори с убедителен плътен звук. — Нищо тук не се е променило от петдесет и втора година.

Седнахме в сепаре, тапицирано с изкуствена кожа. Масата беше сива, ламинирана в наподобяващ мрамор мотив, имаше обковани ръбове, а в единия й край имаше музикална кутия. В салона се виждаше дълъг бар със завинтени за пода високи столове. В големи стъклени съдове имаше кексчета и увити в хартийки бонбони. За щастие не се предлагаха сантиментални антики от 50-те, а от музикалните кутии не се разнасяше „Ша-на-на“. В ъгъла имаше автомат за цигари, от онези, дето като вкараш монетите, трябва да дръпнеш надолу една ръчка, за да падне избраният пакет. Сервираха закуска целодневно („Провинциална закуска“ — две яйца, пържени картофки, наденица, бекон или шунка по избор, поничка — всичко за $4.85), но Годард поръча „слопи джо“ 56 56 Sloppy Joe (ам.) — говежда кайма с подлютен доматен сос, сервира се върху питка. — Б.пр. на сервитьорката, която явно го познаваше, защото се обърна към него с „Джок“. Аз се спрях на чийзбургер с чипс и диетична кола.