Джозеф Файндер - Параноя

Възникваше въпросът как да копирам тези файлове. Щеше да ми отнеме часове на копирната машина. Не можех да си го позволя, защото наближаваше шест сутринта и ако Джок Годард идваше точно в седем и половина, можех да се обзаложа, че Пол Камилети започва работа преди него. Така че трябваше час по-скоро да се изнеса оттук. Нямах никакво време да копирам всичко.

Не можех да измисля нищо друго, освен да… взема папките. И може би да запълня празнината с папки от друго място, а след някой ден, когато свърша…

Само че това нямаше ли да предизвика паника, ако Камилети или секретарката му поискаха да направят справка?

Не, идеята определено не струваше.

Вместо това извадих по една-две от най-важните според мен страници за всяка от осемте компании, включих ксерокса и ги копирах. След по-малко от пет минути върнах страниците по местата им и прибрах копията в чантата си.

Бях приключил и трябваше да се махам оттук веднага. Вдигнах предпазливо една от пластинките на щорите, надникнах през пролуката към предния офис отвън, уверих се, че още никой не е дошъл, и излязох.

В шест и четвърт си бях на работното място. Явно се налагаше да нося свръхсекретните досиета на проект „Аврора“ в чантата си през останалата част от деня, но това беше по-добре, отколкото да ги оставя в чекмеджето и да рискувам Джослин случайно да се натъкне на тях. Зная, че звучи параноично, но трябваше да се съобразявам с възможността тя да преглежда редовно бюрото ми. Защото макар да беше „моята“ секретарка, не аз, а „Трайон“ й плащаше заплатата.

Джослин се появи точно в седем. Мушна глава в кабинета ми, изгледа ме с високо повдигнати вежди и каза „Добро утро“ с подчертана изненада.

— Добро утро, Джослин.

— Рано сте дошли на работа.

— Да — неопределено изсумтях аз.

Тя ме погледна с присвити очи.

— И отдавна ли сте тук?

Шумно изпуснах от дробовете си сдържания в тях въздух.

— Ох, не питай.

Голямата ми презентация пред Годард все се отлагаше и отлагаше. Първоначално беше насрочена за осем и трийсет, но десет минути преди това получих имейл с висок приоритет от Фло, че неговото съвещание се удължава, така че нека бъде за девет. Няколко минути преди девет нов имейл от Фло ми каза, че съвещанието още не било приключило, така че защо не пренасрочим срещата за девет и половина.

Реших, че шефовете се разправят кой да поеме отговорността за конкретните списъци със съкратените. Нямах никакво съмнение, че всички, разбира се, са за известни съкращения, стига това да не засяга техните отдели. „Трайон“ не бе по-различна от другите компании: за колкото повече хора отговаряш, толкова по-голяма е властта ти. Никой не искаше да губи хора.

Умирах от глад, така че излапах набързо един протеинов сладкиш от ония, дето са опаковани като шоколади. Бях изморен, но и прекалено възбуден, така че отворих Power Point и се залових да доизпипам презентацията си. Първо вмъкнах преливане от слайд към слайд. След това вкарах схематична рисунка на озадачен човек, който се чеше по главата с въпросителна в облаче над нея. После се захванах да прилагам правилото за „седемте“: не повече от седем думи на ред и не повече от седем подточки при изброяване в списък. Само че… правилото на седемте ли беше, или на петте? Защото определено бях чувал и за такова. Прецених, че при дадените обстоятелства Джок ще бъде леко изнервен и може би не съвсем съсредоточен, така че реших да отида на още по-кратки изречения и по-запомнящи се формулировки.

Колкото повече време минаваше, толкова повече се изнервях и толкова по-икономични ставаха слайдовете ми. Но специалните ефекти ставаха все по-добри и по-добри. Вече бях научил как да правя колоните в графиките да пълзят нагоре-надолу пред очите на наблюдаващите. Годард със сигурност щеше да се впечатли.

В девет и половина ми позвъни Фло и ми каза, че съм можел да тръгвам, защото съвещанието отивало към края си.

Когато пристигнах, хората вече се разотиваха. Някои познавах — Джим Колвин, директора по оперативните въпроси, Том Лундгрен, Джим Спърлинг, директора на „Личен състав“, и няколко видимо облечени в много власт жени. Никой от тях не сияеше от щастие. Самият Годард бе заобиколен от хора, до един по-високи от него. До момента не бях забелязал, че е доста нисък. Изглеждаше ужасно — зачервени очи с торбички под тях, видимо изтощен. Камилети също беше до него и двамата спореха за нещо. Чувах само откъслечни думи:

— … да засилим метаболизма на това място — казваше Камилети.