Джозеф Файндер - Параноя

И чух щракване.

Тихо, но съвсем ясно.

Издърпах вестника, наместих акустичния панел, слязох от стола и го върнах, откъдето го бях взел.

После опитах дръжката на вратата.

И вратата се отвори.

Бях донесъл в работната си чанта няколко неща, в това число фенерче „Маглайт“. Дръпнах веднага венецианските щори и включих мощния лъч.

Кабинетът на Камилети бе също толкова лишен от индивидуалност, колкото и кабинетите на останалите — обичайната колекция от семейни фотографии, плакети и награди, дипломи в рамки на стените и редичка от уж четени книги на бизнес тематика. Кабинетът не беше от ъгловите и нямаше прозорци от пода до тавана, както в „Уайът Телеком“. Изобщо нямаше изглед навън. Дали Камилети не изпитваше неприязън към идеята да приема важни гости в този повече от скромен кабинет? Стилът можеше да допадне на Годард, но не бях сигурен, че това е стилът и на Камилети. Въпреки произхода си той изглеждаше човек, който не би се задоволил с дребни постижения. Бях чувал, че на последния етаж в крило „A“ имало луксозен апартамент, където посрещали по-специалните гости, но не бях говорил с някой, който да го е виждал с очите си. Нищо чудно Камилети да посрещаше ВИПовете точно там.

Компютърът му бе оставен включен, но когато чукнах дългия клавиш за интервал на модернистично изглеждащата клавиатура и мониторът светна, се появи диалогов прозорец, който ме подканваше да въведа парола. Без неговата парола, разбира се, не можех да получа достъп до файловете на диска.

Ако не беше записал паролата си някъде, нямаше никакъв начин да я отгатна. Започнах да проверявам на обичайните места: в чекмеджетата, под клавиатурата, на гърба на монитора, под дъното на компютъра. Никъде. Просто за да изпробвам нещо, въведох потребителското му име (PCamilletti@trionsystems.com) и опитах най-простата възможна парола: PCamilletti.

Нулев резултат.

Човекът явно бе от предпазливите и след няколко безплодни опита се отказах.

Трябваше да се сдобия с паролата му по единствения възможен начин: тайно. Прецених, че вероятно няма да забележи, ако свържа един KeyGhost между клавиатурата и компютъра, и го направих.

Признавам, че се чувствах много по-неспокоен, отколкото когато бях в офиса на Нора. Би трябвало вече да имам самочувствието на опитен взломаджия, но нищо подобно — долавях тук някакви тревожни вибрации, които ме плашеха до смърт. Камилети и изглеждаше, и несъмнено беше опасен, а за последиците, ако ме хванеха, даже не исках да мисля. Освен това бях длъжен да приема, че мерките за сигурност по отношение на директорските кабинети са много по-сериозни, отколкото другаде в „Трайон“. Трябваше да бъдат. Наистина, бяха ме обучили да преодолявам стандартните охранителни системи. Но винаги можеше да има невидими такива, които не включваха сирени или мигащи лампи. И точно тази много вероятна възможност ме плашеше най-силно.

Огледах се в търсене на нещо, с което да се захвана. По някаква причина този кабинет изглеждаше по-просторен от останалите, в които бях влизал досега. И тогава се сетих защо: тук просто нямаше шкафове. Точно затова ми се бе сторил и по-подреден. Но в такъв случай къде съхраняваше този човек архивата си?

Когато най-сетне съобразих къде може да е, се почувствах истински идиот. Разбира се. Не беше тук, защото нямаше достатъчно място, не беше и при секретарката му, понеже там достъпът не бе ограничен.

Значи трябваше да е в задната стаичка. Подобно на Годард, всеки директор на „Трайон“ разполагаше с двоен кабинет и задната стая бе с размерите на предната. Това бе начинът, по който шефовете заобикаляха неудобствата от спазването на демократичния принцип за еднакво големи офиси. Да, разбира се, всички офиси бяха еднакво големи, просто шефовете имаха… по два.

Вратата към стаята за оперативки не беше заключена. Осветих с фенерчето във всички посоки, видях малката копирна машина и забелязах, че покрай всички стени са подредени шкафове за папки в махагонов фурнир. По средата имаше голяма кръгла маса, също като тази на Годард, но по-малка. Всички шкафове бяха надписани с технически шрифт. В повечето се съдържаха финансово-счетоводни документи и в тях може би имаше интересна информация, стига да можех да я идентифицирам.

И тогава видях чекмеджетата, надписани „Корпоративно развитие“, и загубих интерес към всичко останало. Корпоративното развитие бе просто модерна фраза за сливания и изкупувания на компании. „Трайон“ бе известен с апетита си към нови малки и средно големи компании. Макар това да бе по-характерно за бурното развитие през деветдесетте години, те продължаваха да изкупуват ежегодно по няколко компании. Предположих, че съответната документация е тук, защото този ресор бе наблюдаван точно от Камилети, който несъмнено отговаряше за стойността на сделките, сигурността на инвестициите и така нататък.