Джозеф Файндер - Параноя

— … форми на съпротива и демобилизация — мърмореше Годард.

— Най-добрият начин да се справим със съпротивата е окървавена секира — заяви Камилети.

— Обикновено отдавам предпочитание на тихото убеждение — изморено възрази Годард. Останалите стояха мълчаливо около тях и слушаха словесния дуел.

— Както е казал навремето Ал Капоне, много повече можеш да постигнеш с блага дума и пистолет в ръка, отколкото само с блага дума — напомни Камилети и се усмихна.

— Предполагам следващото, което ще ми кажеш, е, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца?

— Ти винаги си предугаждал мислите ми — каза Камилети и го потупа по гърба, преди да си тръгне.

Междувременно аз се залових да свързвам лаптопа си към проектора. Натиснах бутона, който затваряше щорите.

В заседателната зала бяхме останали само двамата с Годард.

— Какво ще правим — матине?

— Съжалявам, само ще погледаме слайдове — извиних се.

— Не съм сигурен, че е добра идея да стоя на тъмно… страхувам се, че мога да заспя — каза Годард. — Бях буден почти цяла нощ и не спрях да агонизирам над тази трагедия. За мен съкращенията са личен провал.

— Не би трябвало — опитах се да го успокоя, но си прехапах езика. Кой бях аз, та да вдъхвам увереност на главния изпълнителен директор? — Както и да е — побързах да замажа гафа си, — ще се постарая да приключим по-бързо…

Началото бе страхотна анимирана графика на „Маестро“, която показваше как отделните му компоненти долитат от различни посоки и се сглобяват в завършеното изделие. Последва я карикатурата на чешещия главата си смешен човек, над който се поклащаше въпросителен знак.

Започнах:

— Единственото нещо, по-лошо от това да си в днешния пазар на битова електроника, е да не си в него. — Намирахме се в кола от „Формула-1“, която бясно набираше скорост. — Защото ако не си зад волана на колата, има голяма вероятност тя да те сгази. — Следващият слайд казваше: „Битовата електроника на «Трайон» — добрият, лошият и злият“.

— Адам.

Обърнах се.

— Да, сър?

— Какво е това, по дяволите?

По тила ми мигновено изби пот.

— Това беше само въведението — обясних. Явно се бях престарал. — Сега започваме по същество.

— Ти обсъди ли с Фло, че смяташ да използваш този Power… как, да ги вземат мътните, му казваха… Power Point?

— Не…

Той стана, отиде до ключа на осветлението и решително го завъртя.

— Е, тя щеше да ти каже, че ненавиждам този боклук!

Лицето ми пламна.

— Съжалявам, никой не ме предупреди.

— Мили боже, Адам, ти си умен, изобретателен, оригинално мислещ млад мъж. Смяташ ли, че ще допусна да си губиш времето в терзания дали да използваш шрифт „Ариал“ 18 пункта или „Таймс Роман“ 24 пункта, за бога? Защо не ми кажеш с обикновени думи какво мислиш? Аз не съм дете. Нямам нужда да ме хранят с кашичка по лъжичка.

— Извинявам се…

— Не, аз се извинявам. Не трябваше да се нахвърлям срещу теб. Сигурно пак ми е паднала кръвната захар. Време е за обяд и умирам от глад.

— Мога да сляза долу и да взема сандвичи.

— Мисля, че имам по-добра идея — каза Годард.

Колата на Годард бе идеално реставриран „Буик Роудмастър“, модел 1949-а, слонова кост, с великолепно преливащи се форми и хромирана решетка на радиатора — приличаше на крокодилска паст. Гумите бяха бели, тапицерията от скъпа червена кожа. Колата блестеше по начина, по който подобни коли блестят във филмите. Преди да излезем от гаража под слънцето, Годард натисна бутона на мотора за сваляне на гюрука.

— Това чудо е доста чевръсто — изненадано отбелязах аз, когато ускорихме по магистралата.

— Двигателят е над петлитров — информира ме Годард.

— Страхотна е.

— Наричам я „Тезеев кораб“.

— Аха — казах и се засмях, сякаш имах представа за какво намеква.

— Трябваше да я видиш, когато я купих — абсолютен боклук, боже мой. Жена ми реши, че съм си изгубил ума. Прекарах може би всички уикенди в продължение на пет години и не знам колко вечери, възстановявайки я част по част. Не знам дали ме разбираш — без никакво изключение. Използвах абсолютно автентични части, разбира се, но не мисля, че има нещо останало от първоначалната кола.

Усмихнах се и се облегнах с наслаждение. Кожата на седалките беше мека, гладка като масло и миришеше приятно. Слънцето печеше в лицето ми, вятърът разрошваше косата ми. Седях в този великолепен ретро кабриолет редом с шефа на компанията, която шпионирах… и не можех да реша за себе си дали трябва да се чувствам прекрасно, сякаш най-сетне съм се изкачил на върха на планината, или да се чувствам жалък, гаден и нечестен. А може би и двете.