Джозеф Файндер - Параноя

Минах покрай кабинета му със сърце, което биеше до пръсване, и разбира се, не видях и следа от присъствието му. Не можеше да бъде иначе в пет и четвърт сутринта. Забелязах също, че чистачите вече са минали — в кошчето за боклук на секретарката му имаше нова пластмасова торбичка, по мокета още си личаха следите от накрайника на прахосмукачката, а във въздуха се носеше ароматът на почистващ препарат.

В коридора нямаше никого, най-вероятно и на целия седми етаж.

Бях на път да пресека поредната граница, поемайки риск на съвсем ново ниво.

Не се безпокоях, ако тук се появеше човек от охраната — щях да обясня, че съм новият помощник на Камилети — те не можеха да знаят истината.

Но какво щеше да се случи, ако секретарката на Камилети бе решила да дойде по-рано на работа? Или — което изглеждаше много по-вероятно — самият Камилети сметнеше, че денят е къс и трябва да го започне по-отрано? В часовете преди важното съобщение той можеше да реши, че трябва да започне да звъни по телефона, да пише имейли, да разпраща факсове до европейските поделения на „Трайон“, а те бяха шест-седем часа напред във времето. Пет и половина сутринта означаваше по обед за Европа. Да, той можеше да го направи и от дома си, но беше напълно способен да дойде в офиса си по-рано в този необикновен за компанията ден.

Казано накратко, съзнавах, че рискът от влизането в кабинета му днес е по-висок от обичайно.

Но по някаква необяснима причина бях взел решение да го направя.

Само че ключа за офиса на Камилети никакъв го нямаше.

Проверих обичайните места — всички чекмеджета в бюрото на секретарката му, саксиите с цветя, кутийката с кламери, дори кантонерките за папки. Бюрото й беше достъпно и видимо откъм коридора и започвах да се притеснявам да се въртя около него, защото мястото ми не беше тук. Погледнах под телефона… под клавиатурата… под компютъра. Дали не бе залепен с тиксо под основата на някое чекмедже? Не. Под бюрото? Също не. Непосредствено до бюрото й имаше нещо като малка чакалня — диван, масичка за кафе, два стола. Претърсих и там, но без резултат. Ключът сякаш не съществуваше.

От друга страна, никак не беше нелогично финансовият директор на компанията да предприеме допълнителни мерки за сигурност, затруднявайки максимално достъпа до тайните в кабинета си. Човек не можеше да не се възхити на предвидливостта му.

След десетина минути, опъващи до крайност нервите, реших, че което не става, не става, и толкова, и… изведнъж се сетих за една дребна особеност на собствения ми кабинет. Подобно на всички кабинети на директорския етаж, той бе оборудван с датчик на движение, което не е чак толкова непреодолима предпазна мярка, колкото звучи. Това всъщност е стандартна практика за всички офиси на шефове — подсигуряване някой разсеян началник да не остане заключен в собствения си кабинет. Докато в помещението имаше движение, вратата не можеше да се заключи (едно доказателство, че офисите на седми етаж все пак не бяха като всички останали).

Така че ако си размърдах задника, може би щях да успея да се възползвам от това…

Вратата към кабинета на Камилети бе от плътен махагон, полирана, масивна. Между долния й ръб и дебелия мокет нямаше пролука — там не можех да вмъкна дори лист хартия. Това щеше да усложни нещата до известна степен, но не и да ги направи невъзможни.

Трябваше ми стол, на който да стъпя, но не столът на секретарката му, защото той бе на колелца и щях да имам проблем да го задържа неподвижен. Затова донесох един от столовете в импровизираната чакалня и го нагласих до стъклената стена на кабинета на Камилети. Върнах се в чакалнята. На масичката за кафе бяха разпръснати обичайните списания и вестници — „Файненшъл Таймс“, „Инститюшънал Инвестър“, „Форбс“, „Форчън“, „Баронс“…

„Баронс“? Да. Това щеше да свърши работа. Имаше размера, формата и тежестта на таблоид. Сграбчих го, огледах се за последен път, за да се уверя, че няма да ме хванат да обяснявам нещо, което никога не бих могъл дори само да започна да обяснявам, качих се на стола и избутах един от панелите на окачения акустичен таван.

Бръкнах в празното пространство там, където имаше само жици, кабели и всякакви инсталации, напипах съседния панел, вече от тавана в кабинета на Камилети, вдигнах и него и го отместих встрани върху металната рамка.

Взех вестника, прокарах го първо през моя отвор, после го провесих през съседния и го размахах. Спуснах го колкото можеше по-надолу, пак го размахах енергично… но без резултат. Може би детекторът не бе настроен да улавя движения толкова близко до тавана. Изправих се на пръсти, извих лакътя си до счупване — това ми даде допълнителни трийсетина сантиметра височина — и размахах вестника толкова рязко, че ме заболяха сухожилията.