Джозеф Файндер - Параноя

Опитах едно от чекмеджетата, но то естествено се оказа заключено… всъщност всички бяха заключени. Всяка кантонерка без изключение имаше ключалка в плота най-отгоре. Потърсих с поглед бюрото на секретарката, а проклетата песен не спираше да ме изнервя: „… селският съдия… бил сърдит…“. След известно лутане най-сетне открих бюрото и както бях очаквал, ключът естествено се оказа в него, на връзка с други ключове в най-горното централно чекмедже. Бога ми, Мийчъм засега се оказваше абсолютно прав: ключовете винаги се намираха лесно.

Залових се за подредените по азбучен ред служебни досиета.

Избрах наслуки едно от имената в списъка — Йона Орън — и го потърсих на „О“. Нито следа от него. Избрах друго име — Санджай Кумар — но и на „К“ не намерих нищо. Изпробвах Питър Даут — нулев резултат. Странно. За да не пропусна нещо, проверих за същите имена на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНИ ПОЛИЦИ“, „НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ“. Пак нищо. Подобно беше положението и с пенсионните файлове. Всъщност от тези имена нямаше следа никъде, поне доколкото можех да се уверя.

„Надзирателят и морякът Сам…“. Това беше като китайското изтезание с капещата вода — интересно какво трябваше да означава този текст? Знаеше ли някой на този свят?

Най-странното бе, че на местата, където би трябвало да се намират търсените от мен папки, понякога различавах малки междини, сякаш папките са били извадени и преместени другаде. Или си въобразявах? Бях на път да вдигна ръце и да се предам. Привършвах поредната си обиколка по пътеките между стелажите, когато забелязах ниша… отделна отворена стаичка в допълнение към масива от служебни досиета. На входа на нишата имаше надпис:

СЕКРЕТНИ СЛУЖЕБНИ ДОСИЕТА:

ДОСТЪП САМО СЛЕД ЛИЧНОТО РАЗРЕШЕНИЕ

НА ДЖЕЙМС СПЪРЛИНГ ИЛИ ЛЮСИ СЕЛАНО

Влязох и с облекчение установих, че тук нещата стоят далеч по-просто: съдържанието на чекмеджетата бе подредено по номер на отдела. Джеймс Спърлинг беше директорът на „Личен състав“, а Люси Селано — неговата помощничка. Бяха ми нужни няколко минути да намеря бюрото на Люси Селано и може би трийсет секунди да открия в него личната й връзка ключове (долното дясно чекмедже).

Върнах се при секретните досиета и намерих чекмеджето, в което се съдържаха номерата на отделите, сред които и „Аврора“. Отключих го и го изтеглих. Чу се метално „туп“, сякаш нещо отзад падна. Запитах се колко ли често някому се налага да рови из тези чекмеджета. Може би в ежедневната си работа използваха информацията в компютърната база данни, а хартиеният носител им трябваше само например за юридически нужди.

И в този момент видях нещо наистина крайно необичайно: всички досиета на „Аврора“ ги нямаше. В чекмеджето имаше празно място, широко може би около половин метър, точно от номера, предшестващ този на „Аврора“, до следващия. С две думи, чекмеджето бе наполовина празно.

Досиетата на „Аврора“ бяха преместени.

В същия миг забелязах с периферното си зрение мигането на ярка светлина. Беше една от ксеноновите лампи за аварийно осветление, монтирани високо на стената, до самия таван, непосредствено пред нишата. Какво беше сега пък това, по дяволите? След няколко секунди се разнесе непоносимо силният вой на сирена.

Бях задействал системата за откриване на неправомерен достъп, която — в това вече не можеше да има никакво съмнение — охраняваше секретните досиета.

Воят на сирената бе толкова пронизителен, че вероятно се чуваше из цялото крило.

Охраната щеше да се появи след секунди.

Единствената причина, поради която още не бяха дошли, бе уикендът и фактът, че бяха по-малко на брой.

Втурнах се към вратата, забих се в напречния лост за отваряне, но тя не поддаде. Едва не извиках от болка.

Отново пробвах… вратата не помръдваше. Господи… Опитах друга врата, но и тя бе автоматично заключена.

Едва сега осъзнах значението на странното металическо тупване, което бях чул преди минута: с отваряне на чекмеджето вероятно бях задействал някакъв механизъм, който бе изпратил сигнал за заключване на всички изходи. Изтичах бързо до вратите в другия край, но и те бяха блокирани. Дори аварийният изход към стълбището бе заключен, а това със сигурност бе в нарушение на противопожарните изисквания.

Бях заклещен като плъх. Появата на охраната бе въпрос на секунди, след което щеше да започне сериозно претърсване на целия отдел.

Мислех трескаво. Можех ли да ги излъжа по някакъв начин? Беше ме пуснал Стан… може би щях да успея да ги убедя, че съм попаднал случайно в забранена зона и че по погрешка съм дръпнал забраненото чекмедже. В крайна сметка той ме бе видял с очите си, между нас се бе установил контакт, може би имах някакъв шанс. Само че той сигурно харесваше работата си повече от мен, а от друга страна, какво щеше да стане, ако поискаше да види пропуска ми и разбереше, че работното ми място е далеч оттук?