Джозеф Файндер - Параноя

Бавно излязох от позата на индийски йога и безшумно пристъпих към вратата на малкото помещение. Долепих ухо до нея и няколко секунди напрегнато се вслушвах. Не се чуваше нищо. Можех да допусна, че са си тръгнали — в крайна сметка бяха угасили нищожния пожар, бяха се уверили, че няма влизане с взлом. Човешките същества, особено хората от нощната охрана, които определено не изпитват добри чувства към компютрите, взели им работата, не се доверяват на машините и поради тази причина са готови да ги обвинят в случаи като този. Може би, ако наистина имах късмет, никой нямаше да се запита защо системата за неправомерен достъп се е задействала преди пожарната инсталация.

Поех дълбоко дъх и бавно отворих вратата.

Огледах се в двете посоки, погледнах право пред себе си. Изглежда, отново бях сам. Нямаше никого. Излязох, спрях и пак се огледах.

Отново никой.

Миришеше доста силно на дим, както и на някакъв химикал, със сигурност заредената в пожарогасителя специална смес.

Тръгнах предпазливо покрай стената — държах се встрани от стъклени врати и външни прозорци — и стигнах един от изходите. Не тези извеждащи в приемната, нито задните стълбищни врати, през които бях чул да идва охраната.

Само че те бяха заключени.

Още бяха заключени.

Господи, сега и това ли?

Не бяха дезактивирали заключването на вратите. Движенията ми станаха по-бързи заради нахлулия в кръвта ми адреналин. Отидох при вратите до приемната. И те бяха заключени.

Сега какво?

Нямах избор.

Нямаше никакъв начин да отключа вратите отвътре или поне аз не знаех такъв начин. А някак не вървеше да позвъня на охраната след всичко случило се само преди малко.

Не. Налагаше се да остана тук, докато не се появи някой, който да ме пусне да изляза. Което може би щеше да се случи чак на сутринта, когато дойдеха чистачите. Или… не дай боже, когато се появеше първият служител на „Личен състав“. Защото в този случай щеше да ми се наложи да обяснявам някои необясними неща.

На всичко отгоре бях изтощен. Намерих работна клетка далеч от врати и прозорци и седнах на стола в нея. Не, не бях изтощен. Бях тотално скапан. Трябваше да се наспя. Сложих ръце на бюрото и като измъчен студент в университетска библиотека, отпуснах глава върху тях и заспах.

Към пет сутринта ме разбуди някакво тракане. Стреснах се и вдигнах глава. Бяха се появили чистачите и бутаха на колички жълти пластмасови кофи, бърсалки и прахосмукачки, от ония, дето се носят на рамо. Бяха двама мъже и една жена — говореха си скорострелно на португалски. Разбирах този език донякъде — в детските ми години бяхме имали за съседи няколко бразилски семейства.

От устата ми върху бюрото бе протекла слюнка. Избърсах я с ръкав, станах и със спокойна походка тръгнах да излизам. Вратата, през която бяха влезли чистачите, беше запъната с гумен клин.

— Bom dia, como vai? — казах, поклатих глава, симулирайки притеснение, и демонстративно погледнах часовника си.

— Bem, obrigado e o senhor? — отговори ми жената. После се усмихна широко и ми показа две златни коронки. Картинката й беше ясна: някакъв нещастен чиновник, работил цяла нощ или може би дошъл тук абсурдно рано, кое от двете — на нея й бе все едно.

Единият от мъжете гледаше обгорялото кошче за отпадъци и коментираше нещо с колегата си. Не беше нужно да го чувам, за да разбера: „Какво е станало тук, по дяволите?“.

— Cansado — казах на жената: „Скапан съм“. — Bom, até logo. — „Е, довиждане“.

— Até logo, Senhor — каза и тя, докато вървях към вратата.

Поколебах се за секунда дали да не се прибера най-напред вкъщи, за да се преоблека, и пак да се върна. Но това изискваше по-голяма сила на волята от тази, на която бях способен в момента, така че вместо това напуснах крило „E“ — хората вече идваха на работа, — влязох пак в крило „B“ и се качих на етажа, където работех. Такаа… значи, ако някой стигнеше дотам, че да проверява регистъра на влезлите, там беше записано само, че съм дошъл в неделя вечерта около седем и следващия път, когато пак съм влязъл, е било към пет и половина в понеделник сутринта. Рано пиле рано пее, какво толкова. Единственото, което ме вълнуваше в момента, бе да не се натъкна в този си вид на някой от колегите, с които работех, защото изглеждах, като че ли съм спал с дрехите… което си беше самата истина, разбира се. За щастие не срещнах никого. Взех си диетична кола от хладилника в стаята за отдих и отпих дълбока глътка. В този час на денонощието вкусът й бе отвратителен, така че заредих кафеварката и отидох в мъжката тоалетна, за да се поосвежа. Ризата ми беше малко измачкана, но общо взето изглеждах прилично, макар да се чувствах ужасно. Само че днес беше големият ден и аз исках да бъда във възможно най-добра форма.