Джозеф Файндер - Параноя

Около час преди отдавна насрочената оперативка с Огъстин Годард се събрахме в „Пакард“ — една от големите заседателни зали — за генерална репетиция. Нора изглеждаше ослепителна в красивия си син костюм и май си беше направила прическа специално за случая. Беше като настръхнала — излъчваше нервна енергия, доловима от разстояние. Но се усмихваше с широко отворени очи.

Двамата с Чад вече репетираха. Чад играеше ролята на Джок. Разиграваха словесна престрелка, като минаваха през заучените реплики. Внезапно мобилният телефон на Чад иззвъня. Чад имаше предпочитания към сгъваемите модели на Моторола и лично за себе си бях убеден, че това, което го привлича в тях, е възможността да прекъсне разговор, щраквайки двете половинки на телефона.

— Чад — съобщи той името си. Тонът му стана по-дружелюбен. — Как си, Тони? — Той вдигна показалец, за да покаже на Нора да изчака, и отиде в ъгъла на залата. След минутка щракна телефона, върна се и бързо и тихо й каза нещо. Стояхме и ги гледахме.

— Обади се мой приятел към кабинета на контрольора — каза Чад на нас и се навъси. — Решението за съдбата на „Маестро“ вече е взето.

— Откъде знаеш? — попита Нора.

— Контролиращият ревизор току-що е издал заповед да се запише еднократно загуба от петдесет милиона долара по сметката на проект „Маестро“. Решението е взето на върха. Срещата с Годард е просто формалност.

Нора почервеня и се извърна. Отиде до прозореца, загледа се навън и близо минута не каза нито дума.

Заседателният център към управителното тяло се намираше на седми етаж, малко по-нататък по коридора, водещ до офиса на Годард. Стигнахме дотам на група, настроението ни беше отвратително. Нора каза, че щяла да се присъедини към нас след малко.

— Маршът на мъртъвците! — обади се Чад, докато вървяхме.

Кимнах. Мордън ни погледна — вървяхме един до друг, — но не се обади. Несъмнено мислеше възможно най-лошото за мен и се чудеше защо не заставам открито срещу Чад, както би могло да се очаква. След нощта, когато се бях вмъкнал в офиса на Нора, той бе престанал да се отбива при мен така редовно, както преди. Трудно беше да се прецени дали се държеше странно, защото той по принцип си бе странен тип. Освен това не желаех да се поддам на параноята и да си задавам нелепи въпроси от рода на „Странно ли ме гледа, или не?“. Но не можех да не се питам дали не бях съсипал цялата си задача с един непредпазлив акт и дали Мордън тепърва няма да ми създава проблеми.

— Имай предвид, че изборът на мястото, на което ще седнеш, е критичен, приятел — прошепна ми Чад. — По принцип Годард сяда начело на масата на страната до вратата. Ако държиш да останеш невидим, седни отдясно на него. Искаш ли да ти обърне внимание, седни отляво или точно срещу него.

— Защо да искам да ми обръща внимание?

— Е, на този въпрос не мога да отговоря. Все пак той е босът.

— Бил ли си на много съвещания с него?

— Не чак толкова много. — Той сви рамене. — Две-три.

Реших да седна там, където Чад ме бе предупредил да не сядам — отдясно. Както се казва в поговорката: излъжи ме веднъж — срам за теб, излъжи ме два пъти — срам за мен.

Центърът представляваше забележителна гледка. Основната мебел в залата бе грамадната заседателна маса, изработена от някакво тропическо дърво, която заемаше по-голямата част от наличното пространство. В единия край на помещението бе монтиран екран за презентации. Любопитното бе, че от тавана висяха тежки акустични щори, които можеха да се спускат, управлявани дистанционно, и не само да затъмняват, но също и да пречат на хората отвън да чуват какво става вътре. В тялото на масата бяха монтирани разговорни уредби, а всяко място бе оборудвано с индивидуални малки екрани, които можеха да се показват и прибират с натискане на скрит бутон.

Хората шепнеха, чуваше се нервен смях, пускаха се язвителни остроумия. Донякъде чаках с нетърпение най-сетне да видя знаменития Джок Годард отблизо, още повече че се оформяше никога да не му стисна ръката. Не се предвиждаше да участвам по някакъв начин в предстоящата презентация, но въпреки това споделях общата нервност.

В десет без девет минути Нора още я нямаше никаква. Дали не бе скочила през прозореца? Или сега беше на телефона и се опитваше да събере някаква подкрепа в последно усилие да спаси скъпоценния си проект, мобилизирайки помощта на всички, които й бяха в дълг?

— Дали не се е загубила? — пошегува се Фил.

В десет без две минути Нора влезе в залата, спокойна, лъчезарна и някак… още по-привлекателна. Изглеждаше, сякаш си бе освежила грима, очната линия, червилото и всичко останало, което си слагаше. А може би бе медитирала или нещо подобно, защото просто бе трансформирана.