Джозеф Файндер - Параноя

Не, това бе риск, който не можех да поема. Нямах избор, трябваше да се скрия.

Само че не можех да изляза.

„Заклещен между четирите стени“… „Уингс“. Господи!

Ксеноновата лампа пулсираше, ослепително ярка, сирената влудяващо виеше, сякаш се намирах в зоната на излязъл от режим и започнал да се разтапя ядрен реактор.

Но къде можех да се скрия? Съобразих, че първата ми работа е да направя нещо, за да отклоня вниманието им, и да им предоставя невинно и напълно правдоподобно обяснение за сработването на алармената инсталация. Само че не разполагах с никакво време за такова нещо.

Хванеха ли ме тук, това беше краят. Краят на всичко. Нямаше просто да загубя работата си в „Трайон“. Щеше да има много по-лоши последици. Над мен надвисваше катастрофа, истински кошмар.

Сграбчих най-близкото метално кошче за боклук. Беше празно, така че взех лист хартия от близкото бюро, смачках го и го запалих със запалката си. Изтичах обратно при нишата със засекретените досиета и оставих кошчето с горящия лист до стената. Извадих цигара и я хвърлих в кошчето. Хартията гореше и над нея се издигаше приемливо голям облак дим. Може би като намереха останките от цигарата, щяха да обвинят нея за малкия пожар. Може би.

Навън, откъм задното стълбище, се разнесоха бързи тежки крачки.

Не, още не… Господи… Краят… Това е краят. Всичко свърши.

Погледът ми попадна на затворена врата, на която досега не бях обърнал внимание. Оказа се отключена. Беше вратата на сервизно помещение с канцеларски материали — не много широко, но към три и половина метра дълбоко; по стените имаше полици с топчета хартия, дискети и така нататък.

Не смеех да включа осветлението, така че не се виждаше много добре, но все пак различих тясна пролука между две лавици в дъното, където може би щях да успея да се вмъкна.

В мига, в който дръпнах вратата да я затворя зад себе си, чух отварянето на друга врата и после приглушени звуци.

Замръзнах. Сирената продължаваше да вие. Не смеех дори да дишам. Помръднах пробно и стелажът зад мен предателски изскърца. Нямах избор, плъзнах се предпазливо напред и рамото ми се отри в някакъв кашон. Съмнявах се, че точно в този момент отвън минава някой, способен да долови слабите шумове, които предизвикваха движенията ми, при цялата тази олелия навън, виковете, сирените и всичко останало. Но си наложих да застина и да не помръдвам.

— … шибана цигара! — чух за свое облекчение.

— … пожарогасител… — каза някой в отговор.

В продължение на дълго, много дълго време — може да бяха десет минути или половин час, нямах представа, не смеех да помръдна ръка, за да погледна часовника си — стоях, извит неудобно, потен от горещината и страха, в състояние на забавен живот, с изтръпнали крака от странната поза, в която бях застинал.

Очаквах със свито сърце вратата на складовото помещение да се отвори, да блесне светлина и да сложи край на всичките ми мъчения.

Не знаех, нямах представа, не бях измислил какво, по дяволите, ще им кажа. Може би нищо. Всеки момент можеха да ме хванат, а аз нямах никакво обяснение. Във всеки случай, щях да съм късметлия да се отърва само с уволнение. По-вероятното бе „Трайон“ да ме даде на съд — просто нямаше, не можеше да има приемливо обяснение за моето присъствие тук. Изобщо не ми се мислеше пък какво ще предприеме Уайът, след като му паднех в ръцете.

Поне да бях постигнал нещо. Защото резултатът бе кръгла нула. Досиетата на хората, работещи по „Аврора“, ги нямаше.

Отвън се разнасяха необичайни звуци, обясними с използването на пожарогасител, но виковете малко по малко утихваха. Не знаех дали охраната се е обадила на дежурните пожарникари, или са извикали местната пожарна охрана. И дали са приели кошчето като достатъчно обяснение за задействаната алармена сигнализация. Както и дали възнамеряват да продължат с огледа на отдела.

Така че стоях вътре, краката ми се бяха превърнали в ледени колони, по лицето ми се стичаха струйки пот, а раменете и гърбът ми се бяха схванали.

Продължавах да чакам.

Чувах от време на време гласове, но те звучаха вече много по-спокойно. Долавях крачки на нормално вървящи хора, а не тропот на тичащи.

По някое време — стори ми се, че е изминала цяла вечност — всичко отвън утихна. Пробвах да вдигна лявата си ръка, за да видя колко е часът, но тя не ме слушаше. Опитах се да я разтърся, преместих дясната, първо ощипах, после разтрих с нея лявата и най-сетне започнах отново да я усещам. Погледнах светещия циферблат. Беше малко след десет, макар да бях готов да се закълна, че минава полунощ.