Джозеф Файндер - Параноя

— Ха, мислех, че съм единственият, на когото се налага да работи в неделя — обърнах се към нея. Тя вдигна поглед, вежливо се засмя и отново се обърна към монитора. Явно й изглеждах като колега, още повече че бях закачил пропуска си на колана, идвах отвътре, така че какъв друг можех да бъда? Жената не бе от разговорливите, но това дори бе още по-добре за мен — тя просто искаше да я оставя да си гледа сериала. И предполагам, бе готова на всичко, за да се отърве по-бързо от мен. — Виж какво — продължих, — извинявам се, че ти досаждам, но имаш ли достъп до машината, която поправя картите? Не че особено държа да вляза в офиса си, но се налага, ако искам да не ме уволнят, а проклетият четец на карти не ме пуска. Сякаш се досеща, че по това време трябва да съм на съвсем друго място и да гледам по телевизията неделния мач, нали разбираш?

Тя се усмихна. Вероятно не бе свикнала служителите на „Трайон“ да забелязват присъствието й.

— Напълно те разбирам — отговори ми тя, — но жената, която прави това, ще бъде на работа чак утре.

— О, боже… И как сега да вляза? Не мога да чакам до утре. За мен утре няма да има.

Тя кимна, вдигна телефона и каза в слушалката:

— Стан, имаме нужда от съдействието ти.

Две минути по-късно се появи Стан — дежурният охранител. Беше дребничък жилав смугъл мъж над петдесетте с видима отдалеч перука — черна, но по периферията й се виждаше венец от вече посивяваща коса. Не мога да разбера хората, които си правят труда да купуват перука, без да се замислят, че за да изглежда убедително, се налага поне от време на време да я сменят. Взехме асансьора до трети етаж. Опитах се да му обясня колко неудобно е, че „Личен състав“ имат собствена йерархия при издаване на електронните пропуски, но това явно бе тема, която изобщо не го интересуваше. Човекът искаше да си говорим за спорт, аз можех да го правя, така че между нас се установи пълно разбиране. Беше фен на „Денвър Бронкос“ и аз се престорих, че също съм. Когато стигнахме до „Личен състав“, той извади пропуска си — предполагам, универсален пропуск, който му позволяваше да влиза безпроблемно във всяко помещение на цялата сграда — и го поднесе до четеца.

— И не се преуморявай — приятелски ме посъветва той.

— Благодаря ти, брат ми — успокоих го аз.

На тръгване той се обърна да ми даде последен съвет:

— И дай пропуска си да ти го оправят.

Следващата секунда бях вътре.

Отвъд разкоша на приемната, отдел „Личен състав“ изглеждаше като всеки друг проклет офис в „Трайон“ — бе разпределен като пчелна пита на работни клетки, разделени от подвижни прегради на височина човешки ръст. Светеше само аварийното осветление. Разходих се и установих, че всички клетки са празни, както и офисите. Не ми отне много време да разбера къде съхраняват досиетата. В центъра на отдела имаше голяма конструкция от успоредно разположени шкафове с чекмеджета, в които бяха подредени множество папки.

Бях планирал да свърша шпионската си работа изцяло онлайн, обаче нямаше да мога да проникна тук без специална парола за достъп в базата данни на „Личен състав“. Но понеже така и така бях успял да вляза, реших, че няма да навреди, ако сложа една от клавиатурните записвачки. Може би един ден щях да съумея пак да вляза и тогава щях да си я прибера. В крайна сметка „Уайът“ плащаше за тях, а не аз. Избрах случайно една от работните клетки и инсталирах записвачката там.

Сега обаче се налагаше да поровя из чекмеджетата и да открия хората на „Аврора“. Освен това изглеждаше разумно да побързам — колкото по-дълго стоях тук, толкова по-голяма бе опасността да ме заловят.

Въпросът бе как е организиран информационният масив. По азбучен ред? По нарастващ ред на личния код на служителите? Колкото повече разглеждах гърбовете на безбройните папки, толкова повече се обезсърчавах. Нима наистина си бях представял, че ще вляза тук с валсова стъпка, ще грабна няколко случайни папки и ще си изляза с джакпота? Чекмеджетата пред очите ми бяха надписани с имена като: „ДОБАВКИ“, „ПЕНСИИ/АНЮИТЕТ/НАПУСКАНЕ“, „БОЛЕСТ, ГОДИШЕН И ДРУГ ОТПУСК“, „МОЛБИ ЗА КОМПЕНСАЦИИ“, „ОБЖАЛВАНИ РЕШЕНИЯ ПО МОЛБИ“, „ИМИГРАЦИЯ И НАТУРАЛИЗАЦИЯ“ и така нататък. Започваше да ми се завива свят.

По някаква необяснима причина в главата ми звучеше песен от златните години… „Банда на път“ на Пол Маккартни от безславния му период с „Уингс“. Мразех тази песен, тя беше по-противна дори от всичко изпято някога от Селин Дион. Мелодията беше досадна, но натрапчива, а в текста нямаше грам смисъл. „На селския площад биеше камбана за зайците, които бягат!“… такива ми ти работи.