Джозеф Файндер - Параноя

— Ха… сякаш изобщо ти пука! — възмути се баща ми.

— Ти да не мислиш, че съм тук, за да ти помогна да пукнеш?

— Ами точно така започва да ми изглежда.

— Ако исках да те убия, щях ли да го правя по бавния начин? — логично му изтъкна Антоан. — Освен ако не се заблуждаваш, че така се забавлявам. Сигурно си мислиш, че ми е много приятно да се занимавам с такъв като теб.

— Наистина не знам как се понасяте — казах.

— Ей, я му виж часовника! — изненада ме Антоан. Бях забравил да си сваля новия „Панерай“ или може би подсъзнателно бях решил, че нито Антоан, нито баща ми ще му обърнат внимание. — Я да го разгледам. — Той стана, приближи се до мен и заинтригувано го огледа. — Обзалагам се, че това чудо струва поне пет хиляди долара. — Оценката му не се разминаваше много с истината. Притесних се — сумата надвишаваше две негови месечни заплати. — Това да не е от онези италиански часовници за леководолази?

— Аха — побързах да се съглася, за да забравим тази тема възможно по-скоро.

— Хо, ти майтапиш ли се с мен!? — изскърца с ръждивия си глас баща ми. — Убий ме, но няма да повярвам. — Но и той гледаше часовника ми. — Дал си пет хиляди долара за един въшлив часовник? Ти наистина си голям нещастник! Имаш ли някаква представа какво ми струваше да спечеля пет хиляди долара, за да те изуча в училище? А ти хвърляш тези пари за… часовник!

— Парите са си мои, татко — напомних му и после неубедително добавих: — Освен това става дума за инвестиция.

— За бога, ти за идиот ли ме вземаш? Инвестиция!

— Тате, разбери, повишиха ме в работата. Сега работя в „Трайон Системс“ за два пъти по-висока заплата от онази, която ми даваха в „Уайът“.

Той ме погледна пресметливо.

— Какви пари трябва да ти плащат, за да хвърлиш пет хиляди долара за… господи, езикът ми не се превърта да го изговоря!

— Плащат ми много, тате. И ако ми се иска да си хвърлям парите, значи ще го направя. Аз съм си ги спечелил.

— Ти си си ги спечелил! — повтори той подчертано саркастично. — Нека ти напомня, че всеки път, когато решиш да ми се изплатиш за… — той пое дълбоко дъх — и аз не зная колко десетки хиляди долара, които съм хвърлил по теб, искам да те уверя, че си добре дошъл да го направиш.

За момент се изкуших от мисълта да му съобщя какви пари вече съм платил за неговата издръжка, но в последния момент се сдържах. Малката победа не си заслужаваше усложненията. Вместо това си повторих няколко пъти наум: „Това е баща ти. Това е баща ти“. Вярно, повече приличаше на зъл анимационен герой, наподобяващ някогашния ми баща, но губещ все повече приликата си заради вземания преднизон и всевъзможни други променящи психиката лекарства. Но естествено знаех, че това не е истина, че човекът пред мен си е все същият непоносим стар задник, просто доведен от възрастта до предела на търпимостта.

— Ти живееш в свой свят на фантазиите — продължи той и отново напълни шумно гърдите си с въздух. — Въобразяваш си, че като си купуваш костюми за по две хиляди долара, обувки за по петстотин и часовници за по пет хиляди, това ще те превърне в един от тях, така ли? — Ново поемане на дъх. — Е, нека ти кажа нещо. Ти просто си се маскирал за Вси светии, ясно ли ти е? Преоблякъл си се, нищо повече. И ти съобщавам това, понеже си мой син и никой друг няма да ти каже горчивата истина. Ти не си нищо повече от човекоподобна маймуна във фрак!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — прошепнах, неспособен да повярвам на ушите си. Забелязах, че Антоан тактично се измъква от стаята. Лицето ми беше почервеняло.

„Той е болен — казах си. — Има емфизема в крайна фаза. Умира. Не знае какво приказва“.

— Мислиш си, че някога ще станеш като тях? Момченце, хубаво е да си фантазираш, нали? Представяш си как те ще те приемат, ще те пуснат в луксозните си клубове, ще те оставят да чукаш дъщерите им и да играеш шибано поло с тях? — Мъчителна глътка въздух. — Само че те знаят кой си ти, синко, и им е известно откъде си се примъкнал. Е, може да те оставят да си играеш в пясъка с кофичките, но в мига, в който забравиш кой си наистина, някой с удоволствие ще ти го припомни.

Не можех повече да се сдържам. Това надминаваше всякакви граници. Този човек ме влудяваше.

— В света на бизнеса нещата стоят по-иначе, татко — обясних му търпеливо. — Там не е като в клуб. Умението, което се цени, е да правиш пари. Ако им помагаш да правят пари, значи си им нужен. И аз съм там, където съм, защото те се нуждаят от мен.

— О, нуждаят се от теб значи? — повтори баща ми и закима. — Прав си, прав си. Нуждаят се от теб по начина, по който онзи, дето сере в кенефа, се нуждае от тоалетна хартия, ясно ли ти е? Само че като приключат с избърсването, пускат водата от казанчето, сещаш ли се? Нека аз сега ти напомня, че те се нуждаят от победители, а понеже виждат в теб неудачника, никога няма да ти позволят да го забравиш. — Извъртях безпомощно очи, но не казах нищо. Но усещах пулса в слепоочията си… Вдишване: — А ти си прекалено глупав, за да го разбереш. Живееш в проклетия си измислен свят, също както живееше майка ти. Тя винаги си мислеше, че е прекалено добра за мен, но нищо повече. Само мечтаеше. И ти не си нищо особено — вярно, беше в скъпо частно училище за цели две години, после получи диплома от скъп колеж, но това нищо не означава. — Той пак си пое въздух и чертите му се смекчиха: — Казвам ти всичко това, защото не искам, синко, да ти го начукат, както прецакаха мен. Нали се сещаш — там в онова скъпо подготвително училище, където богатите родители не ми позволиха да си въобразя, че съм като тях. Е, мисля, че се сещаш. Трябваше ми известно време да го осмисля, но те се оказаха прави: не бях като тях. И ти не си, и колкото по-бързо го схванеш, толкова по-добре ще се почувстваш.