Джозеф Файндер - Параноя

— Здрасти, сладур — свойски я поздрави той.

Страхотно. Значи Уайът все пак не бе разбрал, че тя излиза с някого.

— Здрасти, Дрю — отговори му тя. — Къде е Джордж?

— Той не ти ли се обади? — изненада се Дрю. — Беше забравил, че този уикенд му се полага да види дъщеря си.

— И сега какво… нямаме четвърти? — изплаши се другата жена.

— Е, все ще намерим някой — успокои я Дрю. — Просто не мога да повярвам, че не ти се е обадил. Колко невъзпитано.

В този миг в главата ми светна лампичка. Зарязах плана за анонимно наблюдение и взех тактическо решение. Изправих се и попитах:

— Извинете? — Те ме погледнаха. — Случайно чух, че търсите четвърти…

Представих се с истинското си име, обясних, че проверявам дали клубът ще ми хареса, и не споменах „Трайон“. Почувствах, че изпитаха облекчение. Според мен от професионалната ми титанова ракета „Йонекс“ решиха, че съм страшно добър, макар да ги уверих, че просто съм средна класа и че не съм играл от маса време. Което си беше самата истина.

Бяха запазили един от откритите кортове. Времето беше слънчево и топло, макар и малко ветровито. Двойките бяха Алана и Дрю срещу мен и втората жена, чието име се оказа Джоди. Джоди и Алана бяха горе-долу равни по сила, но Алана беше много по-грациозна тенисистка. Не беше особено агресивна, но имаше нелош подсечен бекхенд, винаги връщаше сервиса, улучваше без проблеми топката и играеше с много икономични движения. Сервисът й беше прост и точен и нямаше проблем да вкара топката в полето. Играта й се удаваше също така естествено, както дишането.

За нещастие бях подценил „симпатягата“. Той се оказа сериозен играч. Аз започнах малко хаотично, бях забравил доста неща, направих двойна грешка на първия си сервис и Джоди не скриваше раздразнението си. Но малко по малко влязох във форма. Междувременно Дрю играеше, сякаш се намираше на Уимбълдън. Колкото по-добър ставах, толкова по-агресивен ставаше той, докато накрая това започна да придобива нелепи пропорции. Започна да „краде“, хвърляше се да лови топки, явно предназначени за Алана, и така проваляше иначе лесни отигравания. Беше неин ред да му се муси. Започнах да долавям съществуването на някаква история между двамата — определено се усещаше напрежение.

Постепенно играта се превърна в двубой между двамата самци. Дрю започна да сервира в тялото ми, ударите му бяха много силни, често дълги. Макар сервисите му да бяха страшно бързи, контролът му се изплъзваше, така че двамата с Алана започнаха систематично да губят. След известно време се залових сериозно с него, започнах да предугаждам кога ще „краде“, маскирах ударите си и насочвах топката зад него. В крайна сметка „симпатягата“ сам си търсеше белята — сега трябваше да го поставя на мястото му. Защото моя милост желаеше другата „женска“. Бях плувнал в пот. В един момент осъзнах, че май влагам много усилия, че играя прекалено агресивно в един иначе приятелски мач и че това някак си… не е прилично. Така че намалих малко темпото и влязох в ролята на търпеливия играч, като се стараех да задържам топката в игра и да оставя Дрю да прави грешки.

Накрая Дрю дойде до мрежата, стисна ми ръката и дори ме потупа по гърба.

— Ти си страхотен играч — похвали ме той с престорено добродушие.

— О, и ти — върнах му комплимента.

— Наложи се да покривам голяма част от корта — сви рамене той.

Сините очи на Алана блеснаха сърдито и тя се обърна към мен:

— Имаш ли време за по едно питие?

Така че в крайна сметка двамата с нея останахме сами на „верандата“ — така наричаха необятната дървена платформа, издигната над нивото на кортовете. Джоди се извини, доловила с безпогрешното си женско чувство, че Алана не желае излишна компания, и се оправда, че закъснявала за някъде. Дрю също усети накъде отиват нещата и на свой ред се извини, макар и не така умело.

Появи се сервитьорката и Алана ме помоли да поръчам първи, защото още не била решила какво й се иска. Попитах момичето ще ми направи ли един джин тоник с „Танкерей Малака“. Това накара Алана да ме погледне изненадано, преди да възвърне хладнокръвието си и да каже:

— Ще се присъединя към избора ти.

— Нека първо проверя дали имаме — извини се момичето, русокоса гимназистка. След минута се върна с питиетата.

Поговорихме малко, първо за клуба, после за членовете му („нахакани“, каза тя), кортовете („най-добрите наоколо, и то с голяма преднина“), но тя беше прекалено възпитана, за да ми зададе откровения въпрос „Какво работиш?“. Не спомена „Трайон“, също. Започнах да се притеснявам от момента, когато щяхме да изясним и това, понеже не бях сигурен как ще обясня доста необичайното съвпадение, че и двамата работим за една компания и изведнъж: „Боже господи, та мен са ме назначили на твоето място!“. Вече не можех да повярвам, че сам се бях натрапил да им бъда партньор и че вместо да стоя надалеч, съм се изнесъл доброволно на нейната орбита. Най-хубавото бе, че досега не се бяхме срещали на работа. Бях започнал да се питам дали работещите по „Аврора“ не използват отделен вход. Както можеше да се очаква, джинът скоро ме хвана, денят беше прекрасен, а и разговорът ни се лееше.