Джозеф Файндер - Параноя

— „По-добре“ като теб, а? — подметнах. Просто ми се изплъзна.

Това го накара да ме изгледа с втренчения си поглед.

— Аз поне знам кой съм — натърти той. — А ти още нямаш ни най-малка представа кой си.

Следващият ден беше неделя и следователно единственият ми шанс да си отспя, но Арнолд Мийчъм естествено настоя да се срещнем рано сутринта. Бях отговорил на редовния му имейл, подписвайки се с „Дони“, което за него означаваше, че разполагам с нещо за тях. Отговори ми веднага с нов имейл, с който ми нареждаше да бъда точно в девет на паркинга на един конкретен магазин от веригата „Всичко за дома“.

Там вече гъмжеше от мераклии — не всички се излежават до късно в неделя сутринта — да си купят дървен материал, инструменти, чувалчета със семена и тор. Чаках в аудито близо половин час.

Започвах да губя търпение, когато в паркинга влезе беемве модел 745i и се насочи към мястото до мен. Изглеждаше доста странно в обкръжение на пикапи и ванове. Арнолд Мийчъм беше в бебешко син пуловер и изглеждаше като случайно отбил се на това място, на път за голф среща някъде далеч оттук. Направи ми знак да сляза от колата, аз слязох и му подадох компактдиск и папка.

— И какво имаме тук? — поинтересува се той.

— Списък на работещите по проект „Аврора“.

— Всички?

— Не зная. Но част от тях.

— Защо не всички?

— Тук има четиридесет и седем имена — търпеливо му обясних. — Мисля, че е добро начало.

— Трябва ни пълният списък.

Въздъхнах.

— Ще видя какво мога да направя. — Спрях, разкъсван от желанието да не му казвам неща, които не се налагаше — колкото повече му казвах, толкова повече щеше да иска от мен, — и чисто човешката нужда да се похваля какъв напредък съм постигнал. — Имам паролите на началника — изтръгна се накрая от мен.

— Кой? Лундгрен?

— Нора Съмърс.

Той кимна.

— Използвал си софтуера?

— Не, KeyGhost.

— И какво ще правиш с тях?

— Ще прегледам архивираната й поща. Може да вляза в програмата за насрочване на срещи и да разбера с кого се среща.

— Това са дреболии — пренебрежително каза Мийчъм. — Според мен е време да проникнеш в „Аврора“.

— А според мен в момента е много рисковано — опитах се да възразя.

— Защо? — Клиент на магазина избута препълнена количка с чувалчета тор покрай прозореца на Мийчъм. Четири-пет деца го следваха тичешком. Мийчъм ги погледна, натисна бутона за вдигане на прозореца си и пак се обърна към мен. — Попитах защо?

— Пропуските осигуряват диференциран достъп.

— За бога, Адам, проследи някого, открадни му баджа, направи каквото искаш. Трябва ли да те връщам в първи клас?

— Всички се регистрират на влизане в дневник, на всеки пропуск има въртележка и следователно не е възможно да се промъкнеш незабелязано.

— А чистачите?

— Към всеки пункт за влизане има насочени камери за наблюдение. Не е толкова лесно. Не би искал да ме хванат, най-малко сега, нали!

Думите ми го накараха да се замисли.

— Дявол да го вземе, изглежда, добре се пазят.

— Мисля, че дори такъв като теб би могъл да заимства едно друго от тях.

— Я се шибай! — сряза ме той. — Ами архивът на „Личен състав“?

— И този отдел се охранява доста добре.

— Едва ли чак като „Аврора“. Там би следвало да е относително по-лесно. Искам от теб личните досиета на всеки, свързан по какъвто и да било начин с „Аврора“. Като минимум говорим за хората от този списък. — И за по-ясно вдигна пред лицето ми диска.

— Следващата седмица ще опитам.

— Ще опиташ довечера. Неделната нощ е много подходяща за подобна операция.

— Утре ме чака тежък ден. Правим презентацията пред Годард.

Но дори това не беше достатъчно да го убеди.

— Ти какво, да не искаш да ми кажеш, че тайните ти задачи много те обременяват? Надявам се не си забравил за кого всъщност работиш?

— Трябва да съм във форма. Важно е…

— Значи имаш сериозни основания да поработиш тази нощ в службата — заключи той и завъртя ключа на запалването.

Късно вечерта отидох в „Трайон Системс“.

Паркингът беше почти пуст — единствените коли вероятно бяха на хората от охраната, на другите, които осигуряваха денонощната техническа поддръжка, и може би на някой побъркан на тема работа, на какъвто се преструвах и аз. Не познавах жената на рецепцията — латиноамериканка, която никак не изглеждаше щастлива, че й се налага да е тук по това време. Тя дори не ме погледна, докато влизах, но аз специално я поздравих, като се опитвах да изглеждам забързан, притеснен или нещо подобно. Качих се на моя етаж и дори свърших малко истинска работа с таблицата на продажбите на „Маестро“ в Европа, Близкия изток и Азия. Очертаващата се тенденция не беше никак обещаваща, но Нора искаше да обработя числовите данни и да извлека от тях всичко положително, което може да се намери.