Джозеф Файндер - Параноя

Из по-голямата част от етажа осветлението беше изгасено и ми се наложи да го включа и над моята клетка. Изобщо обстановката беше потискаща.

Мийчъм и Уайът искаха личните досиета на ангажираните в „Аврора“. Сигурно искаха да разберат от тях подробностите по трудовия стаж на всеки участник, откъдето щяха да разберат от кои компании са дошли в „Трайон“ тези хора и с какво са се занимавали на последната си работа. Това бе добър начин да се изгради някаква хипотеза относно естеството на „Аврора“.

Само че аз не можех просто да вляза с безгрижна походка в „Личен състав“, да разровя из кантонерки и шкафове с документация и да си избера каквото ми се харесва. Отдел „Личен състав“ в „Трайон“, за разлика от много други подобни отдели в други компании, се отнасяше към мерките за сигурност много сериозно. Компютрите им например не бяха достъпни през основната база данни, защото бяха вързани в отделна собствена мрежа. Това беше разумно, тъй като трудовите досиета съдържат лична информация с поверителен характер, например оценки за работата им, състоянието на пенсионните им планове, използваните опции за закупуване по преференциални цени на акции на компанията — все неща, които никой не би желал другите да знаят за него. Може би кадровиците се страхуваха, че редовите служители ще надушат баснословните заплати, които са си определили шефовете, и ще избухне бунт на възмутените.

„Личен състав“ бе разположен на трети етаж, крило „E“ — доста далеч от „Маркетинг нови продукти“. По пътя дотам имаше доста заключени врати, но електронният ми пропуск вероятно щеше да се справи с тях.

И тогава си спомних, че компютрите някъде записват в скрит файл кой къде и кога влиза. Информацията, разбира се, се съхраняваше надлежно, друг бе въпросът дали някой някога я преглежда съвестно. Беше ми ясно, че ако нещата тръгнат в нежелана посока, няма да изглежда никак добре за мен, че в една неделна нощ по някаква трудно обяснима причина съм извървял разстоянието от „Нови продукти“ до „Личен състав“, оставяйки по пътя си диря от „цифрови трохи“.

Така че слязох с асансьора и излязох от сградата през една странична врата. Една от особеностите на охранителните системи е, че те регистрират само влизащите, но не и излизащите. Нали когато излизаш, не използваш пропуска си. Не зная, това може да е свързано с някакви разпоредби на противопожарните власти във връзка с изискванията за бързо напускане на сградата, но е факт. Това означаваше, че можех да напусна сградата, без някой някога да има доказателство затова.

Заобиколих от страната на крило „E“, където бяха разположени голям брой административни служби: „Снабдяване“, „Поддръжка“ и други подобни, и в този миг видях някой да излиза през сервизния изход.

— Ей, задръж вратата, може ли? — извиках. После размахах пропуска си пред човека, чистач или нещо подобно. — Проклетият пропуск не работи!

Мъжът услужливо задържа вратата, без дори да ме поглежда, и аз влязох. Нищо никъде не беше записано. За системата, контролираща влизането в сградата, аз все още се намирах на работното си място.

Качих се по стълбите на трети етаж. Стълбищната врата се оказа отключена. Това, изглежда, също бе елемент от противопожарните разпоредби: в сгради над определена височина в екстрени ситуации трябва да може да се движиш между етажите по стълбището. На някои етажи може и да имаше четци на карти до съответните врати. За мое щастие трети етаж не беше защитен по такъв начин. Отворих вратата и се озовах право в приемната на „Личен състав“.

Мястото изглеждаше точно така, както човек очаква да изглежда приемната на „Личен състав“ — махагонова ламперия, демонстрираща, че тук се отнасят напълно сериозно към кариерата на хората, а едновременно с това имаше колорит, топлина и удобни меки столове. Което подсказваше, че след като си стигнал дотам, че да почукаш на вратата на „Личен състав“, най-добре е да се въоръжиш с търпение.

Огледах се за камера за наблюдение, но не видях. Не че очаквах да видя — това все пак не беше банка, — но все пак трябваше да съм предпазлив. Или поне да не забравям, че трябва да съм.

Осветлението беше много икономично и от това атмосферата на мястото ставаше още по-изискана. Или по-плашеща… според случая.

Останах няколко секунди така, без да предприемам нищо. Мислех. Нямаше никакви чистачи, които бих могъл да излъжа да ме пуснат — те или идваха още по-късно, или се появяваха в ранна утрин. Това би бил най-добрият ми шанс за проникване. Налагаше се да използвам стария номер „пропускът ми нещо не работи“, който ми бе помогнал дотук. Слязох обратно долу и се отправих към рецепцията на крилото, където червенокоса „посланичка на фоайето“ наблюдаваше повторението на „Ергенът“ на един от мониторите към системата за наблюдение.