Джозеф Файндер - Параноя

Запалих осветлението, седнах зад бюрото й и включих компютъра.

Имах няколко сценария на действие, ако се появеше някой. Арнолд Мийчъм ме бе подготвил добре — да се държа агресивно, да ги попитам какво правят те тук, — но каква бе вероятността някоя говореща само испански или португалски чистачка да разбере, че се намирам в чужд офис? Така че се съсредоточих върху конкретната си задача.

Тя, разбира се, не се оформяше като лека. На екрана се мъдреше Username/Password. Мамка му! Защитено с парола. Можех ли да очаквам нещо друго? Въведох NSOMMERS — това беше стандартният подход. Бяха ми съобщили, че седемдесет процента от хората използват като парола съкращения на имената си.

Нора беше сред останалите трийсет.

Имах чувството, че Нора не бе и сред онези, които биха записали паролите си на залепващо листче в чекмеджето или нещо от този род, но все пак трябваше да се уверя лично. Проверих на обичайните места — под подложката за мишка, на гърба на компютъра, в чекмеджетата, но не намерих нищо. Трябваше да налучквам.

Опитах само SOMMERS, пробвах рождената й дата, цифри от номера на социалната й осигуровка, всякакви комбинации на горното. Нищо. След десетия опит се отказах. Трябваше да приема, че неуспешните ми опити се записват. Десет опита беше прекалено много. Хората рядко бъркат повече от един-два пъти.

Нещата не отиваха на добре.

Има обаче и други начини да се разбие парола. Бях прекарал часове на инструктаж и дори ми бяха дали нужното, с което щеше да се справи дори идиот. Не бях компютърен хакер или нещо подобно, но се оправях с компютрите — оправях се достатъчно, за да си намеря белята в „Уайът“, нали? — а онова, което ми бяха дали, беше много лесно за инсталиране.

Ставаше дума за устройство за регистриране на входа от клавиатурата, което записва натискането на всеки клавиш. Същата работа може да се свърши както от програма, така и с хардуерно устройство. Когато се използва програмата, има известен риск, понеже човек никога не знае колко строг е контролът в мрежата — системните администратори могат да забележат работата на неинсталирана от тях съмнителна програма. Поради тази причина Арнолд Мийчъм бе настоял да използвам устройството.

Беше ме екипирал с няколко малки играчки. Едната представляваше малък кабелен конектор, който се включва между компютъра и клавиатурата. Беше почти изключено човек да го забележи, ако не го търси нарочно. В него бе вграден чип, който записваше в паметта си над два милиона натискания на клавиши. Интересуващият се го прибираше след известно време и снемаше пълен запис на всичко въведено през клавиатурата.

За десет секунди разкачих клавиатурата на Нора, свързах към кабела малкия KeyGhost 31 31 Реално съществуващо миниатюрно устройство (производител KeyGhost Ltd.), създадено според фирмата като инструмент за установяване на злоупотреби с компютър, установяване на неправомерен достъп, с възпираща цел срещу злоумишлено използване на компютър и най-сетне като архивиращо устройство (и разбира се, незаменимо и за хакерски цели). — Б.пр. и включих другия край на кабела му към куплунга на компютъра. Тя никога нямаше да го забележи, а след няколко дни щях да дойда и да си го прибера.

И все пак не исках да си тръгна от офиса й с празни ръце. Прегледах съдържанието на бюрото й. Слаба работа. Намерих чернова на имейл до екипа на „Маестро“, който още не бе разпратила. „Моите последни проучвания — пишеше тя — разкриха, че макар «Голд Дъст» да е великолепен във всички отношения, «Майкрософт Офис» ще поддържа безжичната технология «Блек Хок». Въпреки сътресенията в работата на прекрасните ни инженери, убедена съм, всички ще се съгласят, че е най-добре да не вървим срещу намеренията на «Майкрософт»…“

„Добре, Нора, бързо схващаш“. Надявах се „Уайът“ да не са ме подвели.

Трябваше да прегледам и кантонерките. Дори във високотехнологична компания като „Трайон“ важните документи винаги съществуваха и на хартия, независимо дали като оригинали, или копия. Това е великата истина на така наречения „безхартиен офис“: колкото повече използваме компютрите, толкова повече топчета хартия са ни нужни. Отворих първия шкаф, който се оказа не за окачени на рейките си папки, а скрита библиотека. Но защо човек ще крие книгите си по този начин? После се вгледах в заглавията и извиках от изненада.

Вътре бяха подредени книги със заглавия като: „Жените, които бягат с вълците“, „Мъжки игри за жени“, „Играй като мъж, печели като жена“, „Защо добрите момичета не напредват, но куражлийките успяват“, „Седемте тайни на успелите жени“ и „Единайсетте божи заповеди на страшно преуспелите жени“.