Джозеф Файндер - Параноя

— Нора, Кен от Сингапур.

— Да, Кен?

— Ъъ… Бих казал, че тук сме подложени на известен натиск, по-конкретно от „Палм“, „Сони“ и „Блекбери“ особено в нишата на частния сектор. Предварителните поръчки за „Маестро Голд“ са по-скоро неудовлетворителни.

— Благодаря, Кен — побърза да го спре тя. — Кимбърли, какво е твоето усещане за нещата в Общността?

Кимбърли Зиглър, изпита и неспокойна, с ореол от немирни къдри и очила в рогови рамки, вдигна поглед.

— Моето усещане е съвсем различно от това на Кен.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Според мен диференциацията във функционалността на продуктите е по-скоро в наша полза. Ние стоим по-добре ценово от „Блекбери“ и „Сони“, които са доста по-скъпи. Вярно е, че има известно насищане на тази пазарна ниша, но преминаването към по-мощен процесор и добавянето на флаш памет реално са добавяне на нова стойност. С други думи, мисля, че засега се държим, особено във вертикалния пазар.

„Дрън-дрън“, казах си.

— Чудесно — озари я с усмивка Нора, — радвам се да го чуя. Ще ми е интересно да чуя има ли нещо ново по отношение на „Голд Дъст“… — Тя видя Чад да вдига показалец. — Да, Чад?

— Мисля, че Адам може да сподели с нас някои свои мисли по отношение на „Голд Дъст“.

Тя се обърна с готовност към мен.

— Но това е страхотно! Я да чуем всички? — каза го, сякаш току-що бях изразил желание да седна и да им посвиря на пиано.

— „Голд Дъст“? — казах усмихнато. — Я да се сетя откога датира тази технология? Не беше ли деветдесет и първа? Това е „Бетамакс“-ът на безжичните технологии. Редом с „Новата кока-кола“, студения ядрен синтез, „Лигата за екстремен футбол“ и „Юго“-то… — Няколко души поддържащо се засмяха. Нора ме наблюдаваше внимателно. Продължих: — Проблемите със съвместимостта са огромни и не мисля, че някой съзнателно би отишъл в тази посока… Искам да кажа, че устройствата с вграден „Голд Дъст“ комуникират само с други устройства от същия производител, най-вече заради отсъствието на стандартни библиотеки. „Филипс“ продължават да ни убеждават, че предстои да излязат с нова, стандартна версия на „Голд Дъст“… да, някой ден, когато цял свят премине на есперанто… — Нов смях, макар да ми направи впечатление, че половината стая ме наблюдава студено. Мордън ме гледаше с интерес, по начина, по който събралата се тълпа зяпачи гледа катастрофа с множество трупове, посипани по осовата линия на шосето. Том Лундгрен ме съзерцаваше със странна, малко крива усмивка, а десният му крак работеше като пневматичен чук. Аз обаче се бях разгорещил: — Нека добре се замислим например каква е скоростта на обмен — по-малко от един мегабит в секунда. Жалка история. По-малко от една десета от скоростта на Wi-Fi. Все едно да се тътрим с каруца. Да не говорим колко лесно е да се прехване, което означава никаква сигурност при предаване на данни.

— Точно така — прошепна някой, макар да не разбрах кой точно. Мордън удовлетворено се усмихваше. Фил Боджалян ме разглеждаше с присвити очи, изражението му бе неразгадаемо. Тогава се сетих да погледна към Нора. Лицето й бе почервеняло. Буквално виждах алена вълна да се надига от шията й и да стига до смръщените й вежди.

— Свърши ли? — отсечено ме попита тя.

Сепнах се. Това в никакъв случай не бе реакцията, която очаквах. Да не би да се бях увлякъл и да бях говорил препалено дълго?

— Да — казах предпазливо.

Намеси се мъж с лице на индиец — седеше на отсрещната страна на масата.

— Не мога да разбера защо отново се връщаме на това! Мисля, че взехме окончателно решение още миналата седмица, Нора. Тогава ти беше убедена, че подобрената функционалност си заслужава увеличаването на цената. Защо вие от маркетинга все се връщате на този стар дебат? Няма ли най-сетне да решим веднъж завинаги?

Чад, който междувременно бе следил реакцията на хората край масата, се обади:

— Хей, момчета, не се нахвърляйте така на новака. Не можете да очаквате от него да знае всичко… та той още не знае къде е машината за капучино, нали?

— Мисля, че е излишно да губим повече време по този въпрос тук и сега — каза Нора. — Решението е взето: добавяме „Голд Дъст“.

Когато оперативката приключи — след още двайсет минути, през които коремът ми сякаш бе паднал в петите — всички станаха, Мордън ме потупа крадешком по рамото и това ми разкри, че този път съм се издънил грандиозно. Колегите ме поглеждаха с любопитство и веднага отместваха поглед.

— Ъъ… Нора — обади се Камилети и вдигна пръст, — би ли се задържала още минутка? Искам да си изясня някои неща…