Джозеф Файндер - Параноя

Усетих някой да ме сграбчва за рамото, друг за лакътя. Сет и някакъв тип ме изведоха от бара. Струваше ми се, че всички ме гледат съчувствено и с отвращение.

— Извинявай, пич — изфъфлих, внезапно усетил притеснение. — Благодаря… колата ми е там.

— Не можеш да шофираш, приятел.

— Ама… ето я.

— Това не е твоята кола. Това е някакво ауди.

— Моята е — твърдо заявих аз и сложих точка на изречението с твърдо кимване. — Ауди… А6, мисля.

— А какво стана със старата?

Поклатих глава, неспособен да обяснявам дълго.

— Имам си нова.

— Ей, пич, на новата работа май ти плащат наистина добре, а?

— Да — потвърдих аз и заваляйки думите, уточних: — Е, не чак толкова много.

Той свирна за такси, после двамата ме напъхаха в него.

— Нали помниш къде живееш? — поиска да се увери Сет.

— Хайде сега — възмутих се, — разбира се, че помня.

— Искаш ли да ти донеса едно кафе за из път? Може да те освежи?

— Нее — отказах аз. — Трябва да спя. Утре съм… на работа.

Сет се засмя.

— Да знаеш, че не ти завиждам.

Посред нощ иззвъня телефонът. Острият звън разцепи главата ми, отворих очи и видях, че не било посред нощ. Зад пердетата просветляваше. Часовникът показваше… пет и половина… седем? Бях толкова объркан, че нямах представа. Сграбчих слушалката и съжалих, че не съм го изключил на лягане.

— Да?

— Още спиш? — Глас на човек, който не вярва на ушите си.

— Кой се обажда?

— Оставил си аудито в зона, забранена за паркиране. — Този път го познах: Арнолд Мийчъм, нацистът шеф на отдел „Сигурност“ в „Уайът“. — Колата не е твоя, а е наета от „Уайът Телекомюникейшънс“ и най-малкото, което се очаква от теб, е да се грижиш за нея, а не да я захвърляш като използван презерватив.

Сега ме осени: вечерта, напиването в „Али Кет“, провала в паметта ми как съм се прибрал, това, че със сигурност бях пропуснал да включа будилника… „Трайон“!

— Ох… мамка му! — простенах и скочих от леглото. Коремът ми се преобърна. Главата ми щеше да се пръсне, голяма… огромна като… като на онези извънземни от „Стар Трек“.

— Мисля, че дефинирахме правилата пределно ясно — напомни ми Мийчъм. — Никакво шикалкавене. Никакво купонясване. От теб се очаква да функционираш на върха на способностите си. — Дали наистина говореше по-бързо и по-високо от обикновено, или само така ми се струваше? Май наистина, защото едва го разбирах.

— Зная — изграчих нещастно.

— Не мога да кажа, че стартът ти е впечатляващ.

— Вчера беше… беше голяма лудница. Първият ми работен ден, баща ми…

— Изобщо не ме интересува. Имаме ясно споразумение, към което си длъжен да се придържаш. И какво разбра за ония неща?

— Ония неща? — стъпих на пода, седнал на ръба леглото, и започнах да масажирам слепоочията си със свободната си ръка.

— Класифицираните им проекти. За какво мислиш си изпратен там?

— О… нее… много е рано — казах. — Малко по малко мозъкът ми започваше да включва. — Вчера навсякъде ме ескортираха. Не е имало и минутка, през която да съм сам. Беше невъзможно да опитам нещо. Нали не искате да се проваля още на първия ден?

Мийчъм помълча няколко секунди и накрая каза:

— Добре, прав си. Но скоро ще ти се удаде възможност и искам веднага да се възползваш от нея. Освен това до края на деня очаквам от теб доклад, ясно ли е?

Някъде около обяд усещането, че съм ходещ труп, започна да избледнява и реших да се поразкърша в салона — пардон, „фитнес центъра“. Фитнес центърът се намираше на покрива на крило „Е“ и представляваше нещо като мехур, в който бяха разположени тенис корт, всякаква техника за контрол на сърдечната дейност, пътеки за ходене, машини „Стеър Мастър“, симулиращи качване по стълби, така наречените „елиптични гладиатори“, съоръжени до един с индивидуални видеомонитори. Към съблекалнята имаше сауна и всичко бе просторно като в скъп спортен клуб.

Преоблякох се и тъкмо се готвех да нападна машините, когато в съблекалнята, без да бърза, влезе Чад Пиърсън.

— Ето го къде бил — каза Чад. — Как вървят нещата? — Той отвори съседното шкафче. — Ще похвърляме ли?

— Всъщност имах намерение да…

— Не искаш ли да поиграем?

Поколебах се за секунда.

— Ами защо не.

На игрището нямаше никого, така че почакахме няколко минути, като дриблирахме и стреляхме от различни дистанции. Накрая Чад предложи:

— Да опитаме ли двойка?

— Става.

— До единайсет?

— Окей.

— Виж… дали да не го направим малко по-вълнуващо? Да заложим по нещо, а? Аз не съм хазартен тип… но може би това ще внесе някаква тръпка?