Джозеф Файндер - Параноя

Антоан не изглеждаше притеснен.

— Както каза синът ти, тук няма нищо, което си заслужава да се открадне, дори ако намеренията ми бяха такива — спокойно изтъкна той. — Поне не ме смятай за толкова глупав: ако исках да извъртя някакъв номер, щях ли да търся работа тук?

— Чу ли го? — Баща ми беше вбесен. — Чу ли го какво каза? И как ми говори!

— Освен това, ако все пак реша да остана, двамата с теб ще трябва да се споразумеем за някои неща. — Антоан подуши въздуха. — Усещам миризма на цигари. Ще трябва да се откажеш от тях на секундата. Заради тази гадост си в това състояние. — Той посегна с голямата си ръка и тупна леко страничната облегалка на креслото. Отвори се капакът на отделение, за съществуването, на което не бях подозирал, и от него се надигна кутия „Марлборо“. — Така си и мислех. И моят баща винаги ги криеше там.

— Ей! — изкрещя баща ми. — Как смееш?

— И ще започнеш да се раздвижваш. Мускулите ти атрофират. Проблемът ти не е в дробовете, а в мускулите.

— Ти да не си полудял? — възкликна баща ми.

— След като страдаш от белодробно заболяване, ти трябват упражнения. За дробовете ти вече нищо не можем да направим, но за мускулите все още не е късно. Ще започнем с повдигане на краката и когато мускулите там позаякнат, ще продължим с разходки за по една минута. Баща ми също имаше емфизема и аз и брат ми…

— Кажи на… този… татуиран негър… — изрече баща ми между няколко вдишвания — да си вземе багажа… и да се маха по дяволите от моя дом!

В този момент едва не изпуснах нервите си. Бях имал отвратителен ден, бях раздразнителен и от месеци правех всичко възможно да намеря някой, способен да изтърпи непоносимия старец, подменях хората със скоростта, с която той ги прогонваше, и всичко това започваше да ми се струва просто голяма загуба на време. А той имаше наглостта да отхвърля последния случаен кандидат, който може и да не бе идеалният, но поне бе единственият, с когото разполагахме. Исках да махна с ръка и да го оставя да си чупи главата, но не можех да го направя. Не можех и да изкрещя на баща си, на този будещ съжаление старец, изживяващ последните си дни. Така че сдържах гнева в гърдите си, готов да се пръсна.

Преди да кажа каквото и да било, Антоан се намеси:

— Вашият син ме е наел, така че единствено той може да ме уволни.

Поклатих глава.

— Няма да имаш този късмет, Антоан. Няма толкова лесно да си тръгнеш оттук. Така че защо по-добре не се хванеш на работа?

Трябваше да изпусна по някакъв начин малко пара. Беше ми се събрало много: начинът, по който Нора Съмърс ме бе унизила, невъзможността да я посъветвам да си го начука, усещането, че няма да се задържа в „Трайон Системс“ достатъчно дълго, за да открадна дори една чаша за кафе, чувството, че съм се забъркал в нещо, което далеч надвишава моето скромно ниво на компетентност. И като капак на всичко — баща ми. Потискането на гнева, постоянният контрол, за да не му изрева: „Шибан неблагодарен мърморко, защо не пукнеш най-сетне!“ — всички тези мисли ме разяждаха отвътре.

Така че просто отидох в „Али Кет“. Знаех, че тази нощ Сет е на работа. Исках да постоя на бара и да се отровя с алкохол на аванта.

— Здрасти, пич — извика Сет, видимо доволен да ме види. — Първият ти ден на новото място, а?

— Аха.

— Толкова зле ли беше?

— Не ми се говори за това.

— Сериозна работа значи. Уха… — И без да чака, ми наля скоч, сякаш бях от редовните пияници.

Питието веднага ме удари в главата. Не бях вечерял и бях изморен. Усещането беше страхотно.

— Няма страшно, приятел. Та това е само първият ти ден. Какво толкова може да ти се случи, освен да ти покажат къде е тоалетната? — Той отмести за секунда поглед към бейзболния мач по телевизията, после пак насочи вниманието си към мен.

Разказах му за Нора Съмърс и готиния й малък номер с джобния компютър на „Епъл“.

— Ама що за кучка е тая? Защо се е нахвърлила така върху теб? Какво очаква… нов си и не знаеш нищо, нали така?

Поклатих глава.

— Не, тя… — Изведнъж осъзнах, че не съм разказал ключовия фрагмент от историята, това, че съм легендиран като суперзвездата от „Уайът Телеком“. Мамка му! Анекдотът имаше някакъв смисъл само ако знаеш, че драконът се е опитал да ме свали от пиедестала. Чувствах мозъка си като бъркано яйце, като разтопено сирене. Да опитвам сега да се измъкна от неловкото положение ми се струваше също толкова непостижимо, колкото да изкача Еверест или да преплувам Атлантика. Бях допуснал да ме уличат в лъжа. Беше ми гадно и бях адски изморен. За щастие някой прехвана погледа на Сет и му направи знак.