Джозеф Файндер - Параноя

— Извинявай, пич, но тази вечер продаваме хамбургери на половин цена — съобщи ми той и отиде да занесе на клиента две бири.

Улових се, че размишлявам за хората, с които се бях запознал днес, с „участниците във филма“, които сега минаваха като на парад в главата ми и образите им ставаха все по-гротескни. Исках да споделя преживяното, без да крия нищо, но не можех. Исках да разтоваря себе си, да обсъдя с някого Чад и Фил… как му беше името? Исках да разкажа на някой за „Трайон“ и какво съм видял, и за това, че още първия ден бях зърнал Джок Годард. Но не можех… не можех. Не биваше да издавам неща, за които никой не биваше да знае нищо.

Малко по малко облакът от уиски в главата ми започна да се разсейва и на негово място се появи ниско заплашително бучене, което започна тихо и някъде в далечината, но постепенно се засили до разкъсващ черепа ми тътен, квичене като при микрофония на излязла от строя озвучителна уредба. Когато се върна, Сет вече беше забравил докъде бяхме стигнали. Като повечето момчета, Сет е склонен да фокусира вниманието си предимно върху онова, което вълнува него самия, отколкото върху проблемите на другите. Своеобразна форма на мъжки нарцисизъм.

— Господи, не мога да си обясня защо жените толкова си падат по бармани.

— Не знам, Сет. Може би в теб самия има нещо особено. — И побутнах с пръст празната си чаша към него.

— Сигурно… сигурно… — Той ми наля щедра доза уиски и хвърли няколко кубчета лед. После се наведе към мен и доверително сподели: — Шефът казва, че не одобрявал как наливам. Кара ме да използвам мярка и да се упражнявам през цялото време. И непрекъснато ме проверява: „Я ми налей сега! Мнооого слагаш. Ти ще ме разориш!“

— А според мен отмерваш превъзходно — коментирах.

— Би трябвало да ти пусна бележка, нали се сещаш…

— Няма проблем, давай. Нали вече печеля много.

— Нее… отпускат ни до четири питиета на вечер за сметка на заведението, така че не се безпокой. Та значи мислиш, че на работа е станала издънка? Моят шеф във фирмата вечно ми пили на главата, че съм закъснял с десет минути. — Поклатих глава. — Ама Шапиро не знае как да използва ксерокса. Няма представа как се изпраща факс. Не може да направи елементарно търсене в ЛексисНексис 27 27 LexisNexis — огромна база данни, достъпна чрез абонамент по интернет, предлагаща изчерпателна информация в сферите на правото, текущите новини, публичните регистри и бизнеса. — Б.пр. . Без мен е загубен.

— Може би иска някой друг да върши черната работа.

Но Сет сякаш не ме чу:

— Разказах ли ти за последната далавера?

— Разкажи ми.

— Сещаш ли се… джингъли!

— Какво?

— Джингъли! Ето… като там! — И той ми посочи телевизора, където точно в момента излъчваха някаква реклама на намалени матраци в съпровода на досадната мелодия, която ми се бе набила в главата. — Срещнах се онзи ден с един от фирма, която работи за рекламна агенция, и той ми разказа как стоят нещата. Каза ми, че можел да ми организира прослушване в някоя от компаниите за джингъли като „Мегамюзик“, „Кръшинг“ или „Рокет“. Според него най-лесният начин да забогатееш, е като напишеш джингъл.

— Та ти даже нотите не познаваш, Сет.

— И какво от това? Да не мислиш, че ми трябва? Ти знаеш ли колко от наистина талантливите изпълнители не познават нотите? Че колко ум трябва да научиш песен от трийсет секунди? Момичето, което прави всичките реклами на „Джей Си Пени“, няма хабер от ноти, но има глас!

Жената до мен на бара повика Сет:

— Какво вино предлагате?

— Бяло, червено и розово — отговори й той. — Кое искате?

Тя каза „бяло“ и той й наля във водна чаша. После пак се захвана с мен:

— Големите пари наистина са в пеенето. От мен се иска да запиша нещо на лента или CD и скоро ще съм в списъка на най-търсените — всичко е въпрос на връзки. Следваш ли мисълта ми: никаква работа, много пари!

— Звучи страхотно — съгласих се без голям ентусиазъм.

— Май не си убеден?

— Не, не… наистина звучи страхотно, честно — поправих се аз и вложих повече ентусиазъм. — Голяма далавера. — През последната година-две двамата със Сет говорехме доста за далавери и как да се работи възможно най-малко. Той обожаваше да слуша за изпълненията ми в „Уайът“ и как съм прекарал часове в гледане на Onion или ровене из уебсайтове като BoredAtWork.com, ILoveBacon.com или FuckedCompany.com 28 28 „СкучноМиЕНаРабота“, „ОбичамБекон“ и „НачукахГоНаКомпанията“. — Б.пр. . Най-много ми харесваха сайтове, предлагащи бутона „шеф“, който можеш да натиснеш в секундата, в която зърнеш да минава шефът ти и който мигновено затваря пикантните истории и те връща на скучната Excel-ска таблица, върху която си работил допреди минути. Гордеехме се с това колко малко работа можем да свършим и да ни се размине. Сет точно затова обичаше работата си на юридически помощник — тя му даваше възможност да минава по тъча, никой да не му виси на главата, да бъде циник и да се дистанцира от света на работещите.