Джозеф Файндер - Параноя

— Аха… — каза тя. Едно от ъгълчетата на устата й се изкриви в лоша усмивка. — И като си помисли човек, че нашите приятели от Купертино не са имали нужда от мъдростта на Адам, за да дадат зелена светлина на тази смрадлива бомба. Адам… това е спецификацията за джобния компютър „Нютон“ на „Епъл“. Една от най-големите бомби, пускани някога от тях. Струвал им е над петстотин милиона долара, за да го проектират, а после, когато слязъл от поточната линия, губили по шейсет милиона долара годишно от него. — Нови засмивания. — Но поне дал на Джей Лено предостатъчно материал за майтап през деветдесет и трета.

Колегите бяха извърнали лица от мен. Чад гризеше вътрешната страна на бузата си и изглеждаше мрачен. Мордън изглеждаше като попаднал в чужд свят. Исках да разкъсам Нора Съмърс на парчета, но вместо това се постарах да бъда губещ с чест.

Нора се огледа, спря поглед върху всяко лице поотделно, лукаво извила вежди.

— По-важна е поуката. Винаги трябва да стигате до същността на нещата, да виждате отвъд маркетинговите клишета и да надникнете под капака. Повярвайте ми, когато след две седмици се изправим пред Джок Годард, той ще надникне под капака. Да не забравяме това. — Вежливи усмивки, защото всички знаеха, че Годард разбира от механика и е маниак на тема коли. — Добре — завърши тя, — мисля, че ме разбрахте. Да продължаваме.

„Да — помислих си, — да продължаваме. Добре дошъл в «Трайон»!“

В какво се бях забъркал, по дяволите?

Срещата между Антоан и баща ми не мина гладко. Не, по-правилно би било да кажа, че беше истинска катастрофа. Нека се изразя така: Антоан се сблъска със сериозен отпор. Никакво сътрудничество. Да не говорим за съответствие или хармония.

Пристигнах в апартамента на баща ми веднага след края на първия ми работен ден в „Трайон“. Паркирах аудито по-надалеч, защото знаех, че когато не гледа трийсет и шест инчовия си телевизор, баща ми винаги наднича през прозореца, а не исках да ми опъва нервите по отношение на колата. Даже да му кажех, че съм получил повишение или премия, той пак щеше да намери възможно най-гадния начин да извърти нещата.

Пристигнах навреме, за да заваря Морийн да тегли към чакащото такси голям черен куфар на колелца. Стискаше здраво устни и се бе натъкмила в тъмнозелено костюмче с панталон от плат, щампован с тропически цветя и плодове, и чисто бели гуменки. Успях да я настигна в момента, в който викаше на шофьора да сложи куфара в багажника, подадох й последния чек (в който бях включил щедър бонус като компенсация за страданията й), благодарих й многословно за преданата работа и стигнах дотам да опитам да я даря с традиционната целувка по бузата, но тя извърна глава. После тръшна вратата и таксито потегли.

Бедната жена. Никога не я бях харесвал, но не можех да не изпитвам поне някакво състрадание към нея за изтезанията, на които я бе подлагал баща ми.

Самият той гледаше Дан Радър 26 26 Американски телевизионен репортер в Си Би Ес, петкратен носител на наградата „Еми“, известен с конфронтационния си стил. — Б.пр. или по-точно му крещеше нещо. Той ненавиждаше еднакво всички телевизионни водещи и аз полагах съзнателни усилия да не му давам повод да започва тиради срещу некадърниците в телевизията. Единствените кабелни програми, които му допадаха, бяха онези, в които предубедени водещи с десни възгледи поставяха капани на невинните си гости и полагаха всички усилия да ги вбесят до пяна на устата. Това бе неговият „спорт“ в наши дни.

Беше по бял потник. Винаги, когато го видех така, ми настръхваше косата. Имах лоши асоциации, защото го помнех неизменно облечен в него винаги когато решеше да ме научи да бъда по-дисциплиниран. Още помнех, при това съвсем ясно — като на снимка, когато на осемгодишна възраст разсипах лимонада на прах върху любимото му кресло, а той ме напердаши с колана си, изправен над мен с мръсен потник и почервеняло потно лице. „Видя ли какво ме накара да направя?“, крещеше той. Не беше най-приятният ми спомен от детството.

— Кога ще дойде новият? — попита той. — Закъснява вече, нали?

— Не още. — Морийн бе отказала категорично да остане дори минута повече, за да го въведе в обстановката, така че за нещастие нямаше да има застъпване на задълженията.

— И за какво си се облякъл така? Изглеждаш като погребален агент… това ме изнервя.

— Нали ти казах, днес започнах нова работа.

При което той пак се обърна към Дан Радър и неодобрително поклати глава.