Джозеф Файндер - Параноя

— Уволниха те, нали?

— От „Уайът“? Не, сам напуснах.

— Опитал си да се плуваш по течението, както правиш винаги, и са те уволнили. Знам как стават нещата. Неудачници като теб ги надушват от разстояние. — Той направи две дълбоки вдишвания. — Майка ти те разглези. Стана като с хокея — можеше да бъдеш професионалист, ако се бе постарал поне малко.

— Не бях толкова добър, татко.

— Колко лесно е да се каже, нали? Нещо повече — казваш го и веднага ти олеква. Тук обаче вината е моя — вкарах те в онзи скъп колеж за лигльовци и ти дадох възможност да си губиш времето с твоите приятелчета. — Беше прав само отчасти, понеже аз работех и учех, за да се издържам по време на колежа. Но го оставих да помни каквото го устройваше. Той ме изгледа с кървясали очи. — И къде са днес всички онези лекета?

— Не се вълнувай, татко — казах. Беше изпаднал в поредния пристъп на кисело настроение и не знаех докъде ще стигнем, но за щастие в този миг на вратата се позвъни и аз едва ли не изтичах да отворя.

Антоан бе дошъл точно на секундата. Беше облечен в бледосиня болнична манта, която го правеше да изглежда като санитар. Зачудих се откъде я е взел, защото, доколкото ми бе известно, никога не бе работил в болница.

— Кой е този? — с дрезгав глас се осведоми баща ми.

— Това е Антоан — обясних аз.

— Антоан? Що за име е това, по дяволите? Да не си наел някоя френска педеруга? — Но татко вече се бе обърнал и като видя Антоан на прага, лицето му стана моравочервено.

— Исусе… Христе! — задъхано успя да промълви той.

— Как е? — безгрижно попита Антоан и ми стисна ръката до счупване. — Значи това е знаменитият Франсис Касиди? — каза той и се приближи. — Казвам се Антоан Ленард. Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Говореше гладко, с плътен приятен баритон.

Баща ми продължаваше да гледа втренчено; не вярваше на очите си. Дишаше тежко. Накрая успя да изтръгне от себе си:

— Адам, искам веднага да говоря с теб.

— Разбира се, татко.

— Не… кажи на… Антоан… или както и по дяволите да се нарича, да излезе, за да можем да говорим насаме.

Антоан ме погледна озадачено, явно се колебаеше как да постъпи.

— Защо междувременно не внесеш нещата си в твоята стая? — предложих му. — Втората врата отдясно. И започни да ги подреждаш.

Той тръгна с двата си сака по коридора. Баща ми дори не го изчака да излезе, преди да започне:

— Първо, нека да е ясно: не искам за мен да се грижи мъж, разбираш ли? Намери ми жена. Второ, не искам около мен да се върти черен. На тях не може да се разчита. Ти какво си мислиш? Че ще ме оставиш сам с тоя? Я го погледни: татуировка, плитки. Не желая такова нещо в дома си. Толкова много ли искам? — Задъхваше се повече от обичайно. — Как можа да ми докараш тук чернокож след всичките ми проблеми с хлапетиите наоколо, които толкова пъти разбиваха дома ми?

— Да, знам, които си тръгват разочаровани, след като разберат, че тук просто няма нищо за крадене. — Говорех тихо, но и аз бях ядосан. — Първо, татко, ако не си разбрал, ние нямаме голям избор, понеже агенциите вече не желаят да се занимават с нас, след всички хора, които принуди да се откажат, ясно ли е? И второ, аз не мога да стоя при теб, защото имам работа през деня, ако случайно си забравил. Най-сетне, трето, та ти даже не си му дал шанс.

Антоан идваше по коридора към нас. Приближи се до баща ми почти заплашително близко, но когато проговори, гласът му бе изненадващо тих и мек:

— Господин Касиди, ако искате да си отида, ще си отида. По дяволите, мога да си тръгна веднага, няма проблем. Няма да остана там, където не ме искат. Не търся работа чак толкова отчаяно. Щом онзи от Бюрото знае, че сериозно търся работа, всичко е наред.

Баща ми гледаше някаква реклама по телевизията и под лявото му око пулсираше жилка. Бях виждал тази физиономия безброй пъти — с нея обикновено сдъвкваше някого и тя можеше да изплаши всеки нормален човек. Навремето караше футболистите да тичат, докато някой не започне да повръща, и когато някой откажеше да тича, го гледаше точно така. Но за мен ефектът вече не бе така силен. Той рязко се обърна и изгледа Антоан, който обаче без съмнение бе виждал много по-страшни физиономии в пандиза.

— Да не става дума за Бюрото за условно освобождаване?

— Точно така.

— Ти да не си затворник?

— Бивш.

— Какво правиш, по дяволите? — Баща ми ме изгледа възмутено. — Искаш да ме убиеш, преди да ме е довършила болестта? Погледни ме, аз не мога да помръдна, а ти се готвиш да ме оставиш сам у дома с някакъв шибан затворник!