Джозеф Файндер - Параноя

Отидох до тоалетната и на връщане купих от автомата пакет „Кемъл“ без филтър.

— Пак ли с тези боклуци? — каза Сет, когато ме видя да разкъсвам целофана.

— Да — отговорих с досада.

— Само да не ми дойдеш за помощ, влачейки кислородния си резервоар. — Той извади изстудена чаша за мартини от фризера и наля в нея малко вермут. — Гледай сега. — Изля вермута пренебрежително през рамо и наля „Бомбай сапфир“. — Това вече е перфектно мартини.

Тръгна да носи мартинито, а аз отпих дълга глътка от скоча; изпитах наслада от това, че гърлото ми пламна. Започвах да усещам пълната сила на въздействието на уискито. Малко се клатех на високото столче. Пиех като миньор със заплата в джоба. Нора Съмърс, Чад Пиърсън и останалите започваха да избледняват в съзнанието ми, смаляваха се и се превръщаха в безвредни герои от анимационен филм. Добре де, скапан първи ден на работа, какво толкова? Та има ли човек, който се е чувствал в свои води от първия си ден на новата работа? Бях добър и трябваше да помня това. Ако не бях наистина добър, щеше ли Уайът да избере точно мен за тази мисия? Щяха ли той и неговата консилиере Джудит да си губят времето с мен, ако не вярваха, че мога да се справя? Не, щяха да ме уволнят и да ме хвърлят на съда да ме довърши. И вече сигурно щях да се дупя, стиснал краката на кревата в „Марион“.

Започвах да чувствам приятна, подхранвана от алкохола увереност, граничеща с мегаломания. Бях хвърлен с парашут в нацистка Германия с няколко дажби суха храна и късовълнова радиостанция и успехът на Съюзническите сили зависеше изцяло от мен. Не, от мен зависеше съдбата на Западната цивилизация.

— Днес видях в центъра Елиот Краузе — съобщи ми Сет.

Гледах го, без да разбирам.

— Елиот Краузе бе? Не го ли помниш? Елиот Порт-о-сан?

Времето ми за реакция беше много забавено. Трябваха ми няколко секунди, после избухнах в смях. Не бях чувал за Елиот Краузе от години.

— Той, разбира се, е партньор в някаква юридическа кантора.

— Специализирана в… в… опазване на природната среда, нали? — Задавях се от смях и пръсках уиски от устата си.

— Помниш ли лицето му?

— Заеби лицето, помниш ли му панталоните?

Ето заради тези моменти обичах Сет. Говорехме, използвайки код, нещо като морзовата азбука — всеки знаеше какво има предвид другият, имахме си наши шеги. Общото ни минало ни даваше нещо като таен език, също като близнаците като съвсем малки. Едно лято в гимназията, когато Сет работеше в поддръжката на един баровски тенис клуб, ме пусна гратис по време на голям международен тенис турнир. Бяха докарали подвижни химически тоалетни, удобни за мероприятия на открито с много хора — „Хенди хаузис“, „Порт-о-сан“, „Джони он дъ джоб“, все някакви откачени имена, вече не ги помнех — дето изглеждат като голям стар хладилник. Бяха се препълнили още на третия ден, екипът на фирмата не бе дошъл да ги изпомпи и в резултат вонеше страхотно.

Имаше едно нагло хлапе, Елиот Краузе, което и двамата мразехме, отчасти защото беше отмъкнал гаджето на Сет, но най-вече защото гледаше с презрение на такива като нас — нещастници от работническата класа. Беше дошъл на турнира, облечен в педерастки пуловер за тенис и бели панталони, а на ръката му бе увиснало момичето на Сет. Елиот направи грешката да влезе в една от хенди къщичките, за да се облекчи. Сет, който в момента бодеше на шиш боклука по тревата, видя това и ме погледна съзаклятнически. Изтича при кабинката, заби дървената дръжка на шиша в ключалката, а после аз, той и един наш общ приятел — Флаш Флеърти — започнахме да клатим „цукалото“. Вътре Елиот се разкрещя: „Ей, ей! Какво става?“. Чувахме пляскането на гадостта. Накрая успяхме да катурнем кабинката със заклещения Елиот. Не исках да си представям какво става с него. И досега мозъкът ми блокира. Сет загуби работата си, но не спря да твърди, че изживяването си заслужавало и че бил готов да плати, за да види как Елиот Краузе излиза повръщайки, със загубили белотата си панталони, покрити с лайна.

Като си спомних как Елиот Краузе намества оплесканите си очила върху измацаното си лице и с препъване излиза от съборения клозет, се разсмях толкова неудържимо, че загубих равновесие и паднах на пода. Останах да лежа така няколко секунди, неспособен да помръдна. Около мен се събраха хора и някакви гигантски глави се наведоха и ме попитаха добре ли съм. Бях здравата натряскан. Зрението ми беше разфокусирано. По някаква причина в главата ми се стрелна образът на баща ми и Антоан Ленард. Самата мисъл за тях ми се видя влудяващо смешна и този път вече нямаше спиране.