Джозеф Файндер - Параноя

— Окей. — Не можех да реша дали ми говори истината, или ме подмята.

— Всъщност, ако искаш… днес следобед има оперативка, ще присъства и Том Лундгрен, ще обсъждаме техническата спецификация, нали се сещаш? Истината е, че от няколко седмици вървим на празен ход и сме затънали в дебати дали да включим във функционалните характеристики „Голд Дъст“ 30 30 „Златен прах“ (англ.). — Б.пр. . — Той извъртя очи към тавана. — Наистина ми е писнало от това. Нора само чака някой да отвори дума и после не можеш я спря. Но ще е добре, ако изложиш някакво мнение по повод „Голд Дъст“ — не е необходимо да се съгласяваш с Нора, че това е пълна дивотия и прахосване на пари. Важното е да имаш собствено мнение. Тя обича дебата по същество.

Доколкото ми бе известно, „Голд Дъст“ бе последният вик на модата в потребителската електроника. Някаква комисия от инженери бе измъдрила това романтично име за маломощна късообхватна комуникационна технология, замислена като метод за свързване на било то „Палм“, „Блекбери“ или „Лусид“ с телефон, лаптоп, принтер или каквото и да е. Всъщност с всичко отстоящо на не повече от шест метра. Компютърът ти можеше да си говори с принтера или с нещо друго без никакви кабели, в които да се препъваш. Идеята беше най-сетне да се освободим от оковите, от жиците, кабелите и каишките. Разбира се, онзи, дето беше измислил тази технология, не бе предвидил появата и последващата експлозия на безжичния стандарт Wi-Fi 802.11. Още преди Уайът да се бе захванал с мен, аз вече бях чувал за Wi-Fi. А за „Голд Дъст“ ми бяха разказали инженерите на „Уайът“ и не бяха пропуснали възможността да се погаврят с него.

— Добре, в „Уайът“ винаги се намира по някой, който да се опита да ни прекара да го вградим, но поне досега удържахме на натиска.

Той поклати глава.

— Инженерите винаги искат да напъхат всичко във всичко, без да се интересуват колко ще струва. Какво им пука, ако цената на изделието скочи над петстотин долара, голяма работа. Но не се съмнявай, че този въпрос отново ще се повдигне, така че ако искаш, изкажи се по него.

— Но аз знам само каквото съм прочел.

— Аз ще отворя темата за теб, после действай сам. Спечели някоя и друга точка пред шефката, няма да ти навредят, нали така?

Чад беше прозрачен и за мен не бе трудно да видя мотивите му. Знаех, че е коварен и че не трябва да му се доверявам, но от друга страна, той явно се опитваше да изгради някакъв съюз с мен, вероятно изхождайки от мисълта, че за него ще е по-добре да ме има — мен, новия талант — на своя страна, отколкото да се чувства заплашен от мен, което несъмнено беше истината.

— Добре, благодаря — казах аз.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Когато се върнах на работното си място, до оперативката оставаше по-малко от половин час, така че влязох в интернет и поосвежих знанията си върху „Голд Дъст“, поне да зная за какво ще говоря. Прегледах набързо десетина сайта на маниаци, посетих дори GoldDustGeek.com (там правеха промоцията на тази технология) и със закъснение забелязах, че зад мен стои някой и ме наблюдава. Беше Фил Боджалян.

— Стараем се, а? — каза той. — Едва вторият ти ден и такъв трудов ентусиазъм! — Той учудено поклати глава. — Не се престаравай, ще прегориш. А и как ще изглеждаме покрай теб ние? — Той се изсмя дрезгаво, сякаш беше изтърсил убийствена реплика, и напусна сцената.

Маркетинг групата към „Маестро“ се събра отново в „Корвет“ и всички седнаха на предишните си места, сякаш те бяха запазени. Разликата бе, че този път присъстваше и Том Лундгрен, седнал не до масата, а на стол, опрян до стената в дъното. Точно преди Нора да обяви началото на оперативката, влезе Пол Камилети, главният финансист на „Трайон“, изтупан като идол на матине от предаването „Любов по италиански“, в тъмносиво сако на дискретно райе върху фино вълнено поло. Седна до Том Лундгрен и цялата зала сякаш притихна, заредена с електричество, като че ли някой бе щракнал ключа.

Дори Нора изглеждаше малко неспокойна.

— Е — обади се тя, — мисля, че можем да започваме. Приятно ми е да поздравя сред нас Пол Камилети, нашия главен финансист… добре дошъл, Пол.

Той кимна, но го направи, сякаш казваше: „Не ми обръщайте никакво внимание, аз просто ще поседя тук инкогнито, като слон в стаята“.

— Кои са тук днес с нас? Кой е на телефона?

По интеркома се разнесе глас:

— Кен Сяо, Сингапур.

После:

— Майк Матера, Брюксел.

— Добре — каза тя, — в такъв случай цялата банда е налице. — Изглеждаше леко възбудена, но беше трудно да се прецени доколко става дума за ентусиазъм, разиграван заради Том Лундгрен и Пол Камилети. — Моментът, мисля, е подходящ да хвърлим поглед на пазарните прогнози и да видим къде се намираме. Предполагам никой от нас не би искал да чуе фразата „отмиращо изделие“, нали така? Защото „Маестро“ не е такъв продукт. Ние няма да взривим доверието в качеството на тази линия продукти, изграждано от „Трайон“, в името на съмнителни нововъведения.