Джозеф Файндер - Параноя

„Да бе, не си хазартен. Ти ако не си…“

— Добре, на стекче бира или нещо подобно?

— Ти пък… Предлагам стотарка.

Сто долара? Сякаш се намирахме в Лас Вегас. Съгласих се неохотно:

— Добре.

Което си беше грешка. Чад беше добър, играеше със стръв, дори агресивно, а аз още си бях махмурлия. Той отиде до линията за трите точки, стреля и вкара. Огледа се, доволен от себе си, направи револвер с палец и показалец, духна в „цевта“ и каза:

— Още дими!

Измести ме с гръб, гардира умело, вкара с отскок и с лекота поведе в резултата. От време на време се правеше на Алонсо Морнинг — имитираше стрелец, който вади револверите си. Адски досадно.

— Днес май не сме във форма, а? — попита ме той. Изражението му бе доброжелателно, дори загрижено, но в погледа му се долавяше пренебрежение.

— Има такова нещо — измърморих. Опитвах се да се държа спортсменски и да се наслаждавам на играта, но този тип започваше да ми играе по нервите. Мъчех се, когато атакувах, и още не можех да почувствам топката. Пропуснах няколко стрелби, той ми направи два чадъра. После се отпуших, реализирах няколко пъти и скоро резултатът беше шест на три. Започна да ми прави впечатление, че той предпочита да атакува отдясно.

Той отново вкара с отскок и повтори тъпия номер с револвера, после изграчи:

— Парите или живота!

Това беше моментът, когато мозъкът ми най-сетне превключи в състезателен режим. Чад продължаваше да атакува отдясно. Беше очевидно, че лявата му ръка е слаба, така че започнах да го притискам и да го принуждавам да играе отляво, което се оказа добра стратегия.

Бях прав. Лявата му ръка все едно я нямаше. Пропускаше при стрелба отляво, после аз на няколко пъти му отнех топката, докато дриблираше нескопосано с нея. Веднъж му блокирах пътя и направих лъжливи движения с тяло, като го принудих рязко да смени посоката. В началото на играта предпочитах да стрелям атакувайки, а не с отскок и Чад беше решил, че този елемент не го владея. Така че бе смаян, когато започнах да реализирам точка след точка все с отскок.

— Знаем ги значи тези неща — скръцна той със зъби. — Можел си да вкарваш с отскок… но ей сега ще сложа край на това.

Тогава започнах да блъфирам. Симулирах подготовка за отскок, като приклекнах, той скочи във въздуха да ме блокира, а аз се гмурнах покрай него и вкарах под коша. Получи се добре, затова го опитах отново. Чад бе толкова изваден от равновесие, че втория път се получи даже по-добре. След малко резултатът се изравни.

Сега аз започвах да му лазя по нервите. Всяко мое лъжливо движение го изкарваше от равновесие, всяка моя следваща точка го нервираше все повече. Минавах покрай него откъдето пожелаех. Вече водех и с увеличаването на разликата той се изнервяше все повече. Лицето му бе зачервено, въздухът не му стигаше, беше забравил да се прави на герой.

Водех му десет на девет, когато при поредната ми атака внезапно спрях. Чад залитна назад и падна по дупе. Без да бързам, се подготвих и вкарах. Направих револвер с палец и показалец, стрелях, издухах цевта и с широка усмивка го довърших:

— Дими!

Чад се изправи, залитна и се подпря на тапицираната стена. Беше задъхан.

— Добре, изненада ме. В теб имало повече дух, отколкото изглежда. — Той си пое дълбоко дъх. — Добре беше. Много забавно. Но следващия път ще те смачкам, момченце — вече познавам играта ти. — Той се усмихна, уж се шегуваше, протегна потната си лепкава ръка и я сложи на рамото ми. — Дължа ти един Бенджамин 29 29 На стодоларовата банкнота е изобразен портретът на Бенджамин Франклин. — Б.пр. .

— Забрави. И без това не обичам да играя на пари.

— Не, настоявам. Ще си купиш нова вратовръзка или нещо подобно.

— Не, Чад. Не приемам.

— Но аз ти дължа…

— Нищо не ми дължиш. — Замислих се за миг. От всичко на света хората най-много обичат да дават съвети. — Освен ако не споделиш с мен що за човек е Нора.

Очите му светнаха — сега вече можеше да ми покаже колко е добър.

— А-а… тя прави така с всички новопостъпили. Това е начинът й да ги сплаши, но нищо повече. Нищо лично, повярвай ми — същото се случи и с мен, когато постъпих.

Забелязах непроизнесеното „А виж ме сега“. Той внимаваше да не критикува Нора и знаеше, че е разумно да се пази от мен и да не се разкрива ненужно.

— Е, аз съм голям човек — въздъхнах. — Ще го понеса някак.

— Нали ти казах да не го приемаш лично, приятелю. Тя ти показа как стоят нещата — предупреди те да си нащрек, — сега е време да вървим нататък. Едва ли щеше да постъпи така с теб, ако не те смяташе за кандидат с потенциал. Харесва те. Нямаше да се бори да те вземе в екипа си, ако не мислеше така.