Джозеф Файндер - Параноя

— Така ли?

— Абсолютно.

— И си сигурен в това? Източникът ти е напълно надежден?

— Напълно, сто процента. Залагам живота си.

— А кариерата си залагаш ли? — Погледът й ме пронизваше.

— Мисля, че току-що го направих.

— Много интересно — каза тя. — Изключително интересно, Адам. Благодаря.

Същата вечер се задържах на работа.

Към седем и половина работните помещения се изпразниха. Дори най-заклетите работохолици се изнесоха да продължат да се трудят по домовете си — бяха включени във виртуалната мрежа на „Трайон“, така че не им се налагаше да осъмват в офиса. Към девет вече не се виждаше никой. Флуоресцентното осветление остана включено и леко потрепваше. Погледнати под остър ъгъл, високите прозорци изглеждаха черни, а от друг ъгъл разкриваха гледка към проснатия ниско долу град с блещукащи светлинни и със змиите на безшумно движещите се една зад друга коли.

Седях в моята клетка и разглеждах вътрешния уебсайт на „Трайон“.

Щом Уайът искаше да знае кой е бил нает да работи по специалните проекти, започнати по някое време през последните две години, значи трябваше да се опитам да разбера кои хора са били назначени в „Трайон“ през този период. Това беше само една от многото възможни отправни точки. Има най-различни начини да се претърси базата данни с информация за кадрите, но проблемът беше, че не знаех какво точно да търся.

След известен размисъл се досетих: служебният кадрови номер. Всеки служител на „Трайон“ имаше служебен номер. По-малките номера означават, че лицето е на работа по-отдавна. Така че започнах да преглеждам по случаен признак биографиите на различни служители и малко по малко добих идея за обхвата, в който се движеха номерата на започналите работа през последните две години. За щастие (за мое щастие), поради кризата в бранша в последно време „Трайон“ не бяха назначавали много хора. Постепенно съставих списък от неколкостотин новоназначени, после изтеглих имената и трудовите им биографии и ги записах на CD. Това беше само за начало.

„Трайон“ разполагаше с вътрешна система за съобщения, наречена Инста Мейл. Тя работеше също като „Яху Месинджър“ или „Инстант Месинджър“ на Америка Онлайн: поддържаш списък на кореспонденти, от който виждаш кои от тях в даден момент са включени към системата и кои не са. Забелязах, че Нора Съмърс е включена. Не беше тук, но беше онлайн, а това означаваше, че работи от дома си.

Това беше добре, защото означаваше, че мога да опитам да вляза в кабинета й, без да ме изненада.

От самата мисъл за това стомахът ми се свиваше на топка, но знаех, че нямам избор. Арнолд Мийчъм искаше осезаеми резултати и не в бъдеще предварително, а в минало свършено. Знаех, че Нора Съмърс участва в няколко комисии по маркетинг на нови продукти в „Трайон“. Може би имаше информация за секретните нови продукти или технологии. Най-малко заслужаваше си да видя дали е така.

Естествено най-вероятното място, където би могла да съхранява подобна информация, би бил нейният компютър в нейния офис.

Табелката на вратата гласеше „Н. СЪМЪРС“. Стегнах се и опитах дръжката. Беше заключено. Това не ме изненада, понеже вътре тя съхраняваше конфиденциална информация за служителите. Матовото стъкло ми позволяваше да видя какво има в малката — три на три — стая. Не се виждаше нищо особено и разбира се, беше маниакално чисто.

Знаех, че в бюрото на секретарката й трябва да има ключ. Стриктно погледнато, секретарката — едра, скроена без икономия на материала яка жена на трийсетина години, казваше се Лиза Маколиф — не беше само нейна. Номинално Лиза работеше за цялата група на Нора, включително и за мен. Само вицепрезидентите разполагаха с лични секретарки, такава бе политиката в „Трайон“. Но това, разбира се, бе само формалност. Дори новак като мен вече бе разбрал, че Лиза Маколиф работи за Нора и не обича никой друг да й се бърка в работата.

Лиза беше подстригана ниско, почти канадска ливада, и предпочиташе да носи работен комбинезон, в резултат на което приличаше на бояджия. Човек трудно можеше да допусне, че така женствено и модно облечената Нора ще има секретарка като Лиза, но Лиза беше фанатично лоялна към Нора, усмихваше се само на нея и с един поглед можеше да изкара акъла на всички останали.

Лиза обичаше котките. Работната й клетка бе задръстена с котешки атрибути: куклички Гарфийлд, статуетки Катбърт и така нататък. Огледах се за всеки случай, не видях никого и издърпах чекмеджетата на бюрото й. След няколко минути намерих ключа, завит в пластмасово пликче и скрит в пръстта на саксията на специално устойчивото на флуоресцентно осветление растение. Поех дълбоко дъх, взех ключодържателя, на който имаше поне двайсетина ключа, и започнах да ги опитвам един след друг. Шестият отключи офиса на Нора.