Джозеф Файндер - Параноя

Въпреки цялото ми обучение какво да правя в точно такива ситуации, мозъкът ми не предлагаше нищо. Все едно го нямах.

— Виж ти какво си имал — каза охранителят. Не гледаше мен — погледът му бе насочен точно към бюрото на Нора. Към компютъра с прикачения KeyGhost? Не, господи, само това не!

— Моля? — успях да кажа.

— Какво си сложил. Да, знам го това.

Откачих. Сърцето ми заби лудо. „Боже всемогъщи — помислих, — едва съм започнал и ме хванаха!“

Той примигна, все така вторачен. Беше ли ме видял да инсталирам устройството? И тогава се сетих още нещо, от което едва не ми призля: беше ли забелязал името на Нора на вратата? И нямаше ли да се запита какво прави мъж в офис на жена и защо рови из документите й?

Погледнах крадешком към табелката на вратата, точно зад гърба на охранителя. Там пишеше Н. Съмърс. Н. Съмърс можеше да бъде както мъж, така и жена. От друга страна, какво пречеше този човек да обикаля нощем коридорите от бог знае кога и дори да е стар приятел на Нора?

Охранителят продължаваше да стои на прага и да блокира евентуалния ми опит да изляза. Какво, по дяволите, се очакваше да направя в подобна ситуация? Бих могъл да се опитам да побягна, но за целта трябваше да мина през него, а това означаваше да се хвърля отгоре му, да го съборя като ръгбист на пода и да го прескоча. Беше едър мъж, вече на възраст и със сигурност не със светкавични реакции… кой знае, можеше и да се получи. И за какво ставаше дума в този случай? Нападение и нанасяне на побой. Господи!

Мозъкът ми мислеше светкавично. Дали да не му кажех, че съм нов? Превъртях няколкото възможни обяснения през главата си: бях новият секретар на Нора, бях подчинен пряко на нея — е, не беше ли това истина? — и бях останал след работно време по нейно искане. Откъде, за бога, можеше този човек да знае дали му казвам истината? Та той беше най-обикновен служител на охраната.

Мъжът пристъпи няколко крачки в офиса и поклати глава.

— Мамка му… а аз си мислех, че съм видял всичко!

— Виж какво, утре приключваме голям, изключително важен проект… — опитах се да възразя възмутено.

— Имал си си Булит. Истински Булит! — Едва сега видях в какво е вперил поглед, без да се интересува от нищо друго. Беше голяма цветна фотография в сребърна рамка, окачена на стената — снимка на реставрирана красива, мощна стара кола. Той пристъпваше към нея като хипнотизиран, сякаш се приближаваше към Кивота на Завета. — Мамка му, човече, та това е истински „Мустанг GT-390“ от 68-а — прошепна той с благоговение, като че ли току-що бе зърнал лицето на самия Бог.

В този миг адреналинът в кръвта ми задейства и от всичките пори на кожата ми се изля вълна на облекчение. Господи…

— Аха — обадих се, — много е добра.

— Човече… само я погледни. Това „конче“ заводски модел ли е?

Откъде можех да зная? Та аз бях неспособен да различа мустанг от додж дарт. За мен това спокойно можеше да бъде снимка на „Гремлин“ 32 32 Евтин модел кола от 70-те години, производство на АМС. — Б.пр. .

— Разбира се — уверено казах аз.

— Аз пък ти казвам, че има много фалшификати. Проверявал ли си някога под задната седалка дали ги има онези две допълнителни метални плочи към двойния ауспух?

— Естествено — успокоих го. После станах и му подадох ръка: — Ник Съмърс.

Дланта му бе суха и огромна. Ръката ми потъна в неговата.

— Лутър Стафорд — представи се той. — Не съм те виждал досега.

— Да… не съм оставал досега вечер. Но този проклет проект… надуха ни главите: „Да е готово за девет сутринта“, „Спешно“ и все такива. — Опитвах се да говоря небрежно. — Е, поне се радвам да видя, че не съм единственият работещ по това време.

Но той като че ли не ме слушаше.

— Човече, не бях виждал досега този модел в тревистозелено. Освен във филмите, разбира се. Тази ми се струва същата, с която Стив Маккуин изтласка лошия додж от пътя и го принуди да се забие в бензиностанцията. Не си ли спомняш, разлетяха се тасове във всички посоки — и той гърлено се изсмя с глас, който напомняше за цигари и уиски. — „Булит“, любимия ми филм. Гледал съм го сто пъти.

— Вярно — съгласих се аз, — наистина е същата.

Той се приближи още малко. Изведнъж забелязах, че на лавицата непосредствено до фотографията има голяма златна статуетка. В основата на статуетката с огромни черни букви бе гравиран надпис „Жена на годината, 1999. Връчва се на Нора Съмърс“. Бързо минах зад бюрото и застанах между пазача и статуетката, като се наведох, за да изглежда, че разглеждам фотографията по-внимателно.