Джозеф Файндер - Параноя

Но ако не бяха те? Ако бе „Трайон“? Това бе толкова обезпокоително, че даже не ми се мислеше за тази възможност. Спомних си въпроса на Мордън: „В какво се опитваш да те хванат?“

Къщата на Ник Уайът се намираше във възможно най-луксозния квартал — за нея бяха чували всички и от нея така силно миришеше на много пари, че всички се шегуваха с това. Имението беше възможно най-скъпото, най-разкошното и най-възмутително показното в град, известен със скъпи, разкошни и възмутително показни недвижими имоти. Несъмнено за Уайът бе важно да живее в къща, която е в устата на хората, която „Аркитекчъръл Дайджест“ слага на корицата си и която неудържимо провокира местните журналисти непрестанно да търсят поводи и извинения да се вмъкнат по някакъв начин в нея, за да напишат смайващи неща. Те обожаваха японския момент — фалшивото зен спокойствие, гонитбата между икономичност и простота от една страна, и от друга — бентлитата в гаража на Уайът и неговата абсолютно не зен острота в поведението.

В отдела за връзки с обществеността на „Уайът Телекомюникейшънс“ работата на един от служителите бе да се занимава с личната реклама на Ник Уайът, в това число да подава подходящи клюки за публикуване в „Пийпъл“, „Ю Ес Ей Тудей“ и навсякъде другаде. От време на време този човек предлагаше материали за имението на Уайът, благодарение на които знаех, че то му бе струвало петдесет милиона долара, че е по-голямо и построено с повече въображение от прословутата къща на езерото в Сиатъл на Бил Гейтс, че е копие на японски дворец от четиринайсети век, което Уайът бе построил в Осака, а после бе транспортирал на парчета през океана. Беше заградено от сто и шейсет декара японски гори, пълни с редки цветя, каменни градини, изкуствен водопад, изкуствено езеро и древни дървени мостчета, естествено пак докарани от Япония. Дори каменните плочи с неправилна геометрична форма, с които бе застлана алеята за колите, бяха превозени от Япония.

Разбира се, не забелязвах нищо от това, докато карах по безкрайната алея. Видях само каменната караулна и високата желязна врата, която автоматично се отвори, управлявана от невидим пулт, сторилия ми се дълъг няколко мили път през бамбукова горичка, гаража с шестте разноцветни бентлита кабрио (този човек, изглежда, не харесваше мощните американски коли) и необятната притиснала се към земята дървена къща, заобиколена от висока каменна стена.

Мийчъм ми бе заповядал с кодиран имейл да се явя за доклад тук — електронното съобщение от „Артър“ бе пристигнало в „кутията“ ми в Hushmail от финландски анонимайзър, който бе направил подателя му непроследим 33 33 При изпращане на електронна поща в заглавната част на пакета наред с друга служебна информация се съдържа и т.н. IP адрес, идентифициращ по уникален начин подателя. „Анонимайзърът“ е сървър, който приема съобщението, извлича от него адреса на подателя и го сменя със своя, по този начин елиминирайки всякаква възможност за обратно трасиране на оригиналния подател (въпреки че по принцип е възможно да се открият подробности за извършената операция в поддържаните на сървъра служебни файлове). — Б.пр. . Бяхме уговорили цял речник от кодови думи, благодарение на които съобщението изглеждаше като потвърждение на поръчка, направена от мен до някакъв онлайн търговец, но всъщност ми казваше къде да се явя, кога да отида там и други подробности.

Мийчъм ми бе дал прецизни указания къде и как да карам. Общо взето трябваше да отида на един паркинг, да изчакам появата на тъмносин линкълн и да го следвам до дома на Уайът. Предполагам идеята беше някой да се увери, че не съм следен. В това имаше елемент на параноя, но кой бях аз, че да споря с тях? Трябваше да бъда заинтересован — в крайна сметка, нали аз бях този, който рискуваше.

Слязох от колата и линкълнът се отдалечи. Отвори ми филипинец и ми нареди да събуя обувките си. Въведе ме в чакалня, обзаведена с паравани шоджи, татамита на пода, ниска черна лакирана маса и нисък четвъртит бял диван, наподобяващ футон. Не ми се струваше особено удобен. Прелистих набързо артистично разхвърляните върху черната масичка за кафе списания: „Роб Рипорт“, „Аркитекчъръл Дайджест“ (тук беше естествено и броят с дома на Уайът на корицата), каталог от „Сотбис“.

Накрая отново се появи домакинът, икономът или както и да се наричаше и ми кимна. Последвах го по дълъг коридор, в края на който имаше почти празна стая, в която отдалеч видях Уайът, седнал на дълга черна маса.